Проблем. Проблем.
Този апартамент наистина се опитва да ми подскаже нещо. Може пък да се окаже безкрайно интелигентен.
— Съжалявам! — казвам на висок глас. — Знам, че създавам проблеми, но си отивам! Вече не ти се налага да ме търпиш!
Вземам метла от кухнята, събирам счупеното и го хвърлям в кофата. След това откривам лист и пиша бележка на Ерик.
Скъпи Ерик,
Счупих орхидеята. Много се извинявам.
Освен това скъсах канапето. Прати ми сметката.
На вратата се звъни тъкмо когато се подписвам и подпирам страницата на новия стъклен леопард.
— Ало — вдигам слушалката на домофона. — Бихте ли се качили на последния етаж?
Имам нужда някой да ми помогне с багажа. Един господ знае какво ще каже Фи, още повече че я предупредих, че ще занеса само най-необходимото. Излизам на площадката и се заслушвам в приближаващия асансьор.
— Ехо! — обаждам се аз, когато вратата се отваря. — Много се извинявам, но имам доста… — И в този момент сърцето ми замира.
Пред мен не е таксиметровият шофьор. Пред мен се изправя Джон.
Облечен е в обичайните дънки и тениска. Тъмната му коса стърчи, а по лицето му има белези от възглавница, сякаш е спал накриво. Няма нищо общо с безупречния Ерик, облечен в „Армани“
— Здрасти — поздравявам и усещам, че гърлото ми е сухо. — Какво…
Лицето му е строго, тъмните очи напрегнати, както винаги. В този момент си припомням първия път, когато се срещнахме, долу на паркинга, когато той непрекъснато ме оглеждаше, сякаш не можеше да повярва, че не го помня.
Сега разбирам защо е изглеждал толкова отчаян, след като съм му разказала за страхотния си съпруг Ерик. Сега вече разбирам доста неща.
— Звънях ти в службата — обяснява той. — Там казаха, че си вкъщи.
— Да. Станаха разни неща в службата.
Цялата съм напрегната. Не мога да срещна очите му. Нямам представа защо е дошъл. Отстъпвам крачка, забождам поглед в пода, стискам ръце и притаявам дъх.
— Трябва да ти кажа нещо, Лекси. — Джон си поема дълбоко дъх и всеки мускул по тялото му се стяга. — Трябва да ти се извиня. Не биваше да те притискам и преследвам. Просто не беше честно.
Шокирана съм. Съвсем не очаквах подобно нещо.
— Много мислих — продължава бързо той. — Разбирам, че ти е било безкрайно трудно, а аз никак не ти помогнах. Права си… Наистина си права. — Той замълчава. — Аз не съм ти любовник. Аз съм просто човек, с когото си се запознала преди броени дни.
Той изтъква фактите с равнодушен глас и аз усещам как и гърлото ми се надига буца.
— Джон, не съм искала…
— Знам. — Той вдига ръка и гласът му става по-нежен. — Всичко е наред. Знам какво си имала предвид. За теб беше най-трудно. — Пристъпва към мен и ме поглежда в очите. — Освен това исках да ти кажа, че… не се самонаказвай, Лекси. Ти даваш най-доброто от себе си. То трябва да е достатъчно.
— Да. — Гласът ми е станал дрезгав. — Опитвам се.
Господи, ще се разплача. Джон разбира и се отдръпва, сякаш за да ми направи място.
— Как мина в службата със сделката?
— Добре — кимам аз.
— Браво. Радвам се за теб.
Кима като някоя кукла и се кани да се обърне и да си тръгне. А все още не знае.
— Напускам Ерик — изричам истината. — Тъкмо си тръгвах. Събрала съм си багажа, таксито ще дойде…
Не исках да видя реакцията на Джон, но просто не устоях. По лицето му грейва надежда. След това угасва.
— Радвам се — отвръща той. — Сигурно ти трябва време, за да премислиш всичко. Предстои ти нов живот.
— О, Джон… — гласът ми звучи дрезгаво, да не говорим, че нямам представа какво искам да кажа.
— Недей. — Той клати глава и успява да се усмихне. — Ние изпуснахме нашето време.
Не е честно.
Не е.
През прозореца зад Джон виждам черно такси да влиза на паркинга. Джон проследява погледа ми и аз забелязвам как пребледнява. Когато се обръща към мен, е отново усмихнат.
— Ще ти помогна да свалиш багажа.
След като багажът ми е качен в таксито и съм дала на шофьора адреса на Фи, заставам срещу Джон и нямам представа как ще си вземем сбогом.
— И така…
— И така… — Той докосва ръката ми. — Погледни се само.
— Ами ти… — преглъщам аз. — Погледни се и ти.
С разтреперани колене влизам в таксито и се протягам към вратата. Не успявам да я затворя веднага, блъсвам я по-силно и се чува ужасен трясък.
— Джон? — вдигам поглед към мястото, където е застанал. — Двамата с теб… добре ли ни беше?
— Много. — Гласът му е толкова тих, че едва долавям отговора. Когато кима, забелязвам и любовта, и тъгата. — Наистина много.