Спирам на щанда за аксесоари и купувам алена лачена чанта за Фи. След това се качвам на горния етаж и избирам тениски в стила на седемдесетте за Каролин.
— Празнично греяно вино? — Мъж в шапка на Дядо Коледа предлага поднос с чашки и аз посягам към една. Продължавам напред и разбирам, че съм се объркала и съм навлязла в отдела за мъже. Няма значение. Не бързам. Обикалям още няколко минути, отпивам от ароматното червено вино, слушам коледните песни и наблюдавам пъстроцветните светлини…
Господи, ето че и на мен ми подейства. Усещам коледното настроение. Лоша работа. Едва октомври е. Трябва да си тръгна, преди да започна да купувам коледни сладкиши, сидита с песните на Бинг Кросби и да се питам дали няма да пуснат по телевизията „Магьосникът от Оз“. Тъкмо се оглеждам, за да оставя някъде чашката, и чувам весел глас:
— Здравейте отново!
Жената е с късо подстригана руса коса и сгъва пастелни пуловери в отдела на „Ралф Лорън“.
— Здравейте — отвръщам колебливо. — Познаваме ли се?
— О, не — усмихва се тя. — Помня ви от миналата година.
— Миналата година ли?
— Бяхте тук и купихте риза за вашия… човек. — Тя поглежда ръката ми. — Подарък за Коледа. Говорихме си дълго, докато опаковах подаръка. Никога няма да забравя.
Поглеждам я и се опитвам да си представя. Аз съм застанала тук, за да напазарувам за Коледа. Старата Лекси сигурно е била в бежов делови костюм, сигурно е бързала и е била намръщена от притеснение.
— Много се извинявам. Имам ужасна памет. Какво съм казала?
— Не се притеснявайте! — смее се тя. — Как да помните? Аз ви запомних, защото бяхте толкова… — замълчава и задържа пуловера. — Може да ви се стори глупаво, но ми се сторихте толкова влюбена.
— Ясно — кимам аз. — Ясно. — Отмятам кичур коса, налагам си да се усмихна и да си тръгна. Просто съвпадение, нищо повече. Не е кой знае какво. Хайде, усмихни се и си върви.
Само че докато стоя пред щанда, а до мен мигат пъстрите светлини и хорът пее, а странна руса жена ми напомня какво съм правила миналата Коледа, заровените чувства изплуват и се опитват да се надигнат. Чекмеджето започва да проскърцва в опит да се отвори и аз не мога повече да държа миналото на тъмно.
— Въпросът може да ви се стори… странен… — Потривам горната си устна. — Казах ли как се казва?
— Не. — Жената ме поглежда с любопитство. — Само казахте, че ви е събудил за нов живот. Преди това не било така. Бяхте толкова щастлива, направо възторжена. — Тя оставя пуловера и ме поглежда с огромно любопитство. — Не помните ли?
— Не.
Нещо се свива в гърлото ми. Ставало е въпрос за Джон. Джон, за когото се опитвах да не мисля всеки ден, откакто си тръгнах.
— Какво му купих?
— Тази риза, доколкото си спомням. — Тя ми подава бледозелена риза, след това се обръща към друг клиент. — Какво да ви покажа?
Аз оглеждам ризата и опитвам да си представя Джон в нея. Нали аз съм му я избрала. Опитвам се да си припомня изпитаното щастие. Дали не е от виното, дали не е просто умората в края на дълъг изтощителен ден? Просто не мога да оставя ризата. Не мога.
— Ще я купя — заявявам, веднага щом жената се освобождава. — Не я опаковайте.
Не знам какво ми става. Докато излизам от „Ландриджес“ и чакам такси, все още стискам зелената риза, а после я притискам до лицето си като някакво спасение. Главата ми бръмчи, светът се върти бясно около мен, имам чувството, че се разболявам от грип.
Някакво такси спира и аз се качвам на автопилот.
— Накъде? — пита шофьорът, но аз не го чувам. Не мога да спра да мисля за Джон. Бръмченето в главата ми се усилна, а аз стискам ризата…
Тананикам си.
Нямам представа какво прави главата ми. Тананикам си непозната мелодия. Знам, че тази мелодия ме свързва с Джон.
Тази мелодия ми напомня за Джон. Тя е Джон. Научила съм я от него.
Затварям очи и отчаяно се опитвам да проследя откъде изникна… и тогава, като светлина в мрака, споменът се появява. Да, спомен.
Спомням си нещо. Спомням си го него. Двамата сме заедно. Въздухът мирише на сол, брадичката му драска, сив пуловер… и тази мелодия. Точно така. Това е само миг, нищо повече.
Само че той е моят миг. Само мой.
— Миличка, накъде? — Шофьорът се е обърнал и е отворил преградното стъкло.
Поглеждам го така, сякаш говори на чужд език. Не искам да допусна нищо друго в главата си, трябва да задържа този спомен, трябва да го пазя…