— Извинявай, миличка — плясва с ръце тя. — Колко съм глупава!
— Нямам представа какво съм правила миналата седмица, нито пък миналата година… не знам кой е собственият ми съпруг… — Разпервам ръце. — Честно казано, доста е страшно.
— Разбира се. Така е. — Мама кима, но очите й издават, че е разсеяна. — Работата е там, миличка, че не помня имената на уебсайтовете, така че, ако си спомниш…
— Веднага ще ти кажа, обещавам. — Не се сдържам и се заяждам. — Ако паметта ми се върне, първото, което ще направя, е да позвъня за канапетата. Господи!
— Няма нужда да викаш, Лекси! — отвръща тя ококорена.
Добре. Значи през 2007 година мама ме дразни точно толкова, колкото и преди. Не трябва ли да съм престанала да се дразня от майка си? По навик започвам да гриза палеца си. След това спирам. Двайсет и осем годишната Лекси не си гризе ноктите.
— Той с какво се занимава? — връщам въпроса на така наречения ми съпруг. Все още не мога да повярвам, че е истински.
— Кой, Ерик ли?
— Да! Естествено, че питам за Ерик!
— Продава недвижими имоти — отвръща мама, сякаш би трябвало да знам. — При това е много добър.
Значи съм омъжена за брокера Ерик.
Как е станало?
Защо?
— В моя апартамент ли живеем?
— Твоят ли? — мама не може да повярва. — Миличка, ти продаде апартамента си много отдавна. Сега си имате семеен дом.
— Продала ли съм го? — бодва ме съжаление. — Нали тъкмо го бях купила?
Много обичам апартамента си. Намира се в Балам, малък е, но е много уютен, със сини рамки на прозорците, които боядисах сама, и чудесно кадифено канапе, купища пъстроцветни възглавници и шарени светлини около огледалото. Фи и Каролин ми помогнаха да се пренеса преди два месеца и заедно боядисахме банята сребърна, след това боядисахме и дънките си сребърни.
А ето че вече го няма. Имала съм семеен дом. Със съпруга си. За поне милионен път поглеждам диамантения пръстен и халката. След това измествам очи към ръката на мама. Тя продължава да носи пръстена на татко въпреки начина, по който той се държа с нас.
Татко. Погребението на татко.
Все едно че ледена ръка стиска сърцето ми, при това много здраво.
— Мамо — прошепвам предпазливо. — Много съжалявам, че пропуснах погребението на татко. Тогава… кажи, всичко ли беше наред?
— Не си го пропуснала, миличка — тя ме поглежда така, сякаш съм луда. — Беше там.
— Така ли? — наблюдавам я напълно объркана. — А, да. Разбира се. Просто не го помня.
Въздъхвам дълбоко и се отпускам на възглавниците. Не помня сватбата си, не помня и погребението на татко. Та това са две от най-важните събития в живота ми, а имам чувството, че съм ги пропуснала.
— Как мина?
— Добре, доколкото може да е добро подобно събитие… — Мама започва да нервничи, както става винаги, когато повдигна въпроса за татко.
— Дойдоха ли много хора?
По лицето й се изписва мъка.
— Нека да не говорим по този въпрос, мила. Беше много отдавна. — Тя се изправя, сякаш иска да се отдръпне от въпросите ми. — Кажи, обядва ли нещо? На мен не ми остана време да хапна, грабнах набързо едно варено яйце с препечена филийка. Ще отида да взема нещо и за двете. Да се храниш добре, Лекси — добавя тя. — И да престанеш с тези дивотии без въглехидрати. Един картоф няма да те убие.
Без въглехидрати ли каза? Така ли съм влязла във форма? Поглеждам непознатите си слаби крака. В интерес на истината изглеждат така, сякаш не знаят какво е картоф.
— Външният ми вид е доста променен, нали? — не се стърпявам аз. Малко ми е притеснено. — И косата, и зъбите…
— Да, различна си — тя ме стрелва с поглед. — Всичко стана толкова постепенно, че дори не съм забелязала.
За бога! Как е възможно да не забележиш, че дъщеря ти се е превърнала от дебеличка Зъбатка в слаба, загоряла и добре поддържана жена?
— Няма да се бавя — мама грабва бродираната си ръчна чанта. — Ейми ще дойде всеки момент.
— Ейми тук ли е? — Настроението ми се оправя в мига, в който си представям малката си сестра в розово кожухче, дънки с бродирани цветя и симпатичните гуменки, които светят, когато танцува.
— Отиде да купи бонбони. — Мама отваря вратата. — Много обича ментовия „Киткат“.
Тя хлопва вратата. Вече са измислили ментов „Киткат“, значи.
2007 година е наистина напълно различен свят.
Ейми не ми е полусестра, нито доведена сестра, както предполагат повечето хора. Тя ми е стопроцентова сестра. Само че хората се объркват, защото: 1. Разликата ни е дванайсет години. 2. Мама и татко са се разделили, преди тя да се роди.
„Разделили“ е прекалено силна дума. Не съм сигурна какво точно се е случило, знам само, че татко не се мяркаше често, докато бях малка. Официалната версия беше, че работи в чужбина. Истинската причина бе, че е бил несериозен тип и нехранимайко. Бях на осем, когато чух една от лелите ми да го описва по този начин на коледното тържество. След това ме видя, притесни се и смени темата, затова реших, че „нехранимайко“ е грозна псувня, но така и не я забравих.