Първия път, когато ни напусна, бях на седем. Мама каза, че бил заминал в Америка по работа, така че, когато Мелани от училище започна да разправя, че го била виждала в магазина с някаква жена в червени дънки, аз й казах, че е дебела лъжкиня. Той се прибра няколко седмици по-късно, уморен — от разликата във времето, както обясни. Когато поисках подарък, той ми даде пакетче дъвка „Ригли“. Нарекох я американската дъвка и я показах на всички в училище — докато Мелани не ми показа етикета от магазина. Никога не признах пред татко, че знам истината, не признах и пред мама. Май през всичкото време знаех, че не е ходил в Америка.
Две години по-късно той изчезна отново, този път за няколко месеца. След това започна да се занимава с недвижими имоти в Испания, но работата му се провалила. Накрая попадна в някаква пирамида и се опита да въвлече всичките си приятели. Междувременно беше станал алкохолик… след това заживя известно време с някаква испанка… а мама продължаваше да го чака. Накрая, преди около три години, се премести в Португалия завинаги, очевидно, за да избяга от данъчните.
Мама имаше не един и двама приятели през годините, но двамата с татко така и не се разведоха. Очевидно след едно от коледните му посещения, след като са пийнали повечко, двамата вероятно са…
Както и да е. Не ми се иска да си представям какво точно е станало. След това се появи Ейми. Тя е най-очарователното създание, което не спира да слуша диско и умира да сплита косата ми на милион плитчици.
Стаята утихна, след като мама излезе. Наливам си чаша вода и отпивам на бавни глътки. Мислите ми са неясни и разпилени, все едно че е паднала бомба. Чувствам се като криминолог, който се опитва да събере отделните частици, за да изясни какво става.
Някой чука предпазливо на вратата и аз вдигам поглед.
— Да. Влез.
— Здрасти, Лекси.
Непозната на около шестнайсет се промъква в стаята. Висока и страшно слаба, дънките й са с много ниска талия, на пъпа има пиърсинг, косата й е щръкнала на сини кичури и се е наплескала с поне пет пласта спирала. Нямам представа коя е.
— Господи! — тя покрива устата си с ръка, когато ме вижда — Лицето ти е прецакано. Боли ли?
— Не много — отвръщам любезно. Момичето присвива очи и ме наблюдава.
— Лекси… аз съм. Не ме ли позна?
— Ами… — мръщя се и ми става неловко. — Виж, много съжалявам, но катастрофирах и имам проблеми с паметта. Сигурна съм, че сме се срещали…
— Лекси! — Очевидно е, че тя не може да повярва. Дори ми се струва обидена. — Аз съм. Ейми!
Нямам думи. Направо онемях. Не е възможно това да е малката ми сестричка.
Само че е тя. Ейми е станала висока нахакана тийнейджърка. Тя е почти възрастен човек. Докато обикаля стаята и вдигна разни неща, а след това ги оставя, аз не мога да повярвам колко е висока. Ами колко самоуверена е станала!
— Тук няма ли нищо за ядене? Умирам от глад. — Все още има същия приятен, леко дрезгав глас, само че малко променен. Вече говори по-спокойно и по-отракано.
— Мама отиде да купи нещо за хапване. Ако искаш, ще си го разделим.
— Става. — Тя сяда на един стол и прехвърля дългите си крака през страничната облегалка. Дънките се вдигат и аз виждам сиви велурени ботуши с високи токчета. — Значи нищо не помниш, така ли? Страхотно!
— Изобщо не е страхотно — сопвам се аз. — Ужасно е. Спомням си всичко допреди погребението на татко… след това нещата се губят. Не помня нито първите си дни в болницата, нито нищо. Все едно че снощи се събудих за пръв път.
— Все едно си избягала. — Тя ме гледа ококорена. — Значи не помниш, че идвах да те видя.
— Не. Помня когато беше на дванайсет. Беше с плитки и шини. Имаше едни много сладки шнолки.
— Хич не ми напомняй — цупи се тя. След това се намръщва. — Чакай сега да се разберем. Значи последните години ти се губят.
— Все едно са потънали в огромна черна дупка. А и преди това ми е малко мътно. Очевидно съм омъжена — смея се нервно аз. — Нямах представа. Ти беше ли шаферка на сватбата?
— Да — отвръща разсеяно тя. — Беше готино. Слушай, Лекси, не ми се иска точно сега да повдигам въпроса, но… — тя навива на пръста си кичур коса и ме поглежда притеснена.
— Какво? — чудя се аз. — Кажи ми.
— Просто ми дължиш седемдесет кинта. — Тя свива рамене. С неудобство. — Взе ги назаем миналата седмица, когато дебитната ти карта отказа и обеща да ми ги върнеш. Сигурно не помниш…