— Аха — отвръщам уплашено. — Разбира се. Вземи си — посочвам чантата „Луи Вюитон“. — Не знам дали имам пари в брой.
— Има — отвръща ухилената Ейми и дръпва ципа, без много да му мисли. — Благодаря! — Натъпква банкнотите в джоба си и отново прехвърля крака през страничната облегалка, след което започва да си играе с богатата колекция сребърни гривни. След това вдига стреснато поглед. — Чакай малко. Значи не знаеш за… — тя млъква.
— Какво?
Ейми ме поглежда с присвити очи, в които се чете недоверие.
— Никой не ти е казал, нали?
— Какво?
— Господи! Сигурно се опитват да ти поднесат истината постепенно, но ми се струва… — Тя клати глава и загризва един от ноктите си. — Лично аз мисля, че е по-добре да научиш веднага.
— Какво да науча? — започвам да се плаша. — Какво, Ейми? Кажи ми!
Отначало тя се колебае, след това става.
— Чакай тук — изфучава от стаята. След малко се връща с бебе азиатче на около годинка. Детето е в гащеризон, държи шише сок и ми се ухилва доволно.
— Това е Ленън — отвръща тя и изражението й омеква. — Синът ти.
Аз ги зяпвам, замръзнала от ужас. Какви ги говори това момиче?
— Сигурно и него не помниш? — Ейми го гали нежно по главата. — Осинови го от Виетнам преди шест месеца. Страшна работа беше. Наложило ти се да го измъкнеш нелегално от страната в раницата си. За малко да те арестуват!
Осиновила съм дете? Усещам, че ми става студено. Не е възможно да съм станала майка. Не съм готова. Не знам нищо за бебетата.
— Кажи здрасти на детето си! — Тя го понася към леглото и токчетата й тракат по пода. — Той ти казва „май-ми“, между другото.
— Май-ми ли?
— Здрасти, Ленън — промълвявам най-сетне, гласът ми е напрегнат от неудобство. — Аз… аз съм май-ми! — Опитвам се да говоря с майчински гукащ глас. — Ела при май-ми!
Вдигам поглед и забелязвам, че устните на Ейми потръпват. В следващия момент тя се изкисква и покрива устата си с ръка.
— Извинявай!
— Ейми, какво става? — поглеждам я и заподозирам нещо. — Това бебе наистина ли е мое?
— Видях го в коридора, като идвах — продължава да се киска тя. — Просто не се сдържах. Да се беше видяла само! — тя се залива от смях. — Хайде, май-ми!
Чувам приглушени викове пред вратата.
— Това сигурно са родителите му — съскам ужасено аз. — Противна малка… Върни им го веднага!
Отпускам се облекчено на възглавниците и усещам, че цялата ми глава пулсира. Нямам никакво дете.
Не мога да преглътна новата Ейми. Беше толкова сладко и невинно дете. Гледаше „Спящата красавица“ отново и отново, захапала палец. Как е могла да се промени толкова много?
— За малко да получа удар — признавам аз, когато тя се връща. — Ако бях умряла, ти щеше да си виновна.
— Трябва да свикваш — отвръща тя с доволна усмивка. — Хората ще ти пробутват какви ли не простотии.
Вади дъвка и започва да я разопакова. След това се навежда напред.
— Слушай, Лекси — зашепва тя. — Наистина ли имаш амнезия, или просто се преструваш. Обещавам да не казвам.
— Какво? Защо ми е да си измислям?
— Може да има нещо, от което се опитваш да се измъкнеш. Като например час при зъболекаря.
— Не. Наистина имам.
— Добре. Щом казваш — тя свива рамене и ми предлага дъвка.
— Не, благодаря. — Прегръщам коленете си с ръце и усещам, че тя е права. Хората ще се опитат да се възползват от мен. Трябва да науча толкова много неща, че дори не знам откъде да започна.
Мога да започна с очевидното.
— Кажи ми — започвам небрежно. — Какво представлява съпругът ми? Как изглежда?
— Иха! — ококорва се Ейми. — Естествено! Нямаш представа как изглежда, нали?
— Мама каза, че бил приятен. — Опитвам се да прикрия страха си.
— Истинска прелест — кима сериозно тя. — Има страхотно чувство за хумор. И в скоро време ще му оперират гърбицата.
— Браво, Ейми, добър опит — извивам очи аз.
— Лекси! Той много ще се обиди, ако те чуе! — Ейми ми се струва стресната. — Годината е 2007. Не съдим хората по вида им. А пък Ерик е симпатичен човек. Не е виновен, че гърбът му се е скапал, когато е бил бебе. Освен това е постигнал толкова много. Хората го гледат с истинско страхопочитание.
Сега вече ме е срам. Съпругът ми може и да има гърбица. Не бива да съдя що за човек е по външния му вид. Независимо как изглежда, щом съм го избрала, значи съм имала основателна причина.
— Може ли да ходи? — питам нервно.
— За пръв път проходи на сватбата ви — отвръща Ейми с отнесен поглед. — Стана от инвалидната количка, за да си каже брачните клетви. Всички плачеха… свещеникът едва намери сили да продължи… — устните й отново потрепват.