— Глупава малка крава! — възкликвам аз. — Нещастникът няма никаква гърбица, нали?
— Извинявай. — Тя отново се киска неудържимо. — Но пък е толкова забавно.
— Изобщо не е забавно! — заравям ръка в косата си и се намръщвам от болка, защото съм забравила за раните. — Говорим за моя живот. Нямам никаква представа кой е съпругът ми, нито как съм се запознала с него, нито… Нищо…
— Добре. — Тя май искрено съжалява. — Добре, истината е, че си се заговорила с дъртия развратник на улицата. Казва се Ерик.
— Млъквай! Щом не искаш да ми кажеш, ще попитам мама.
— Добре! — тя вдига примирено ръце. — Наистина ли искаш да знаеш?
— Да!
— Добре. Запознали сте се по време на телевизионно предаване.
— Хайде пак! — извивам очи към тавана.
— Истина е! Този път не те бъзикам. Ти участва в едно риалити шоу. Казва се „Амбиция“. Посветено е на хора, които искат да стигнат върха на избраната от тях професия. Той е бил един от съдиите, а ти си била състезателка. Не спечели състезанието, но се запозна с Ерик и двамата сте се харесали.
Следва мълчание. Чакам я отново да прихне и да ми се присмее, но тя надига спокойно кутийката диетична кола.
— Участвала съм в риалити шоу? — питам скептично.
— Да. Много гот. Всичките ми приятели са те гледали и всички гласувахме за теб. Трябваше да спечелиш!
Наблюдавам я внимателно и разбирам, че този път е съвсем сериозна. Дали ми казва истината? Наистина ли са ме давали по телевизията?
— Защо, за бога, ми е трябвало да участвам в подобно предаване?
— За да станеш шеф сигурно — Ейми свива рамене. — За да постигнеш нещо. Тогава си направи зъбите и косата, за да изглеждаш добре пред камерата.
— Но аз не съм амбициозна. Искам да кажа… не съм чак толкова амбициозна.
— Ти шегуваш ли се? — Ейми отново се кокори. — Че ти си най-амбициозният човек на света! Щом шефът ти се пенсионира, ти налапа работата му. Големите клечки във фирмата те гледали по телевизията и били страшно впечатлени. Затова те назначиха.
Сещам се за визитките в дневника. „Лекси Смарт, директор“.
— Ти си най-младият директор, който някога е назначаван във фирмата. Ходихме да празнуваме и ти ни черпи с шампанско… — Тя вади дъвката на дълъг ластик. — Не помниш ли?
— Не, нищичко.
Вратата се отваря и мама се връща с поднос с покрита чиния, купичка шоколадов мус и чаша вода.
— Готово — заявява тя. — Донесох ти лазаня. Познай кой е тук. Ерик!
— Тук ли? — Кръвта се оттича от лицето ми. — Тук, в болницата ли?
Мама кима.
— Качва се, за да те види! Казах му да ти остави няколко минутки, за да се нагласиш.
Няколко минутки ли? Трябва ми много повече от няколко минутки. Всичко става прекалено бързо. Дори не съм готова да съм на двайсет и осем, камо ли да се срещам със съпруга си.
— Мамо, не съм сигурна, че искам да се виждам с него. Още е рано. Дали не е по-добре да се видим утре? Тогава ще съм свикнала с мисълта.
— Лекси, миличка! — възмущава се мама. — Не можеш да отпратиш съпруга си. Зарязал си е бизнеса специално за да те види!
— Но аз не го познавам! Нито знам какво да му кажа, нито какво да направя.
— Миличка, той ти е съпруг. — Тя ме гали по ръката. — Няма от какво да се притесняваш.
— Може да ти върне спомените — обажда се Ейми, която похапва шоколадов мус. — Може би щом го видиш, ще ахнеш и ще хлъцнеш: „Ерик! Любов моя! Всичко си спомних!“
— Млъквай! — сопвам й се аз. — Това е моят шоколадов мус.
— Ти не ядеш въглехидрати — отвръща тя. — И това ли си забравила? — Тя размахва лъжицата пред лицето ми.
— Добър опит, Ейми — отвръщам и извивам очи. — Няма начин да съм се отказала от шоколада.
— Ти вече не ядеш шоколад. Нали така, мамо? Не яде дори от собствената си сватбена торта заради калориите.
Тя сигурно се бъзика с мен. Не е възможно да съм се отказала от шоколада, просто е невъзможно. Тъкмо се каня да я пратя по дяволите, когато на вратата се чука и приглушен мъжки глас подвиква:
— Ехо?
— Господи! — ужасена поглеждам от мама към Ейми. — Господи! Той ли е? Вече?
— Чакай малко, Ерик — провиква се мама и шепне: — Пооправи се, миличка! Все едно че са те влачили из пущинака.
— Остави я на мира, мамо — намесва се Ейми. — Извадили са я от премазана кола, забрави ли?
— Ще те среша набързо… — Мама протяга малък гребен и започва да ми тегли косата.
— Ау! — протестирам аз. — Амнезията ми ще стане още по-лоша!
— Готово! — Тя прокарва гребена за последен път и забърсва лицето ми с ъгълчето на някаква кърпичка. — Готова ли си?
— Да отворя ли вратата? — пита Ейми.