— Май не — отвръщам и ме бодва чувство за вина. — Съжалявам.
Може би мама е права. Трябва да се постарая повече да си припомня. Хайде, мисли. Париж. Мона Лиза. Мъже с раирани ризи. Мисли! Връщам се назад и усилено се опитвам да наместя лицето му на фона на Париж, да предизвикам някой спомен…
— Качихме ли се на Айфеловата кула? — питам най-сетне.
— Да! — Лицето му се озарява. — Започна ли да си припомняш? Имаше лек бриз и си правихме снимки…
— Не — прекъсвам го аз. — Просто предположих. Нали разбираш, Париж… Айфеловата кула… просто е в реда на нещата.
— А, да — той кима, очевидно разочарован, и двамата замълчаваме. За мое облекчение някой чука на вратата и аз се провиквам: — Влез!
Никол наднича в стаята, понесла някаква папка.
— Трябва да ти премеря кръвното — започва тя. Щом вижда Ерик, млъква. — Много се извинявам. Не исках да ви прекъсвам.
— Не се притеснявай — бързам да кажа аз. — Това е Никол, една от сестрите, които се грижат за мен. — Посочвам всички подред. — Това са мама, сестра ми… и съпругът ми, който се казва… — поглеждам я многозначително. — Ерик.
— Ерик! — Очите на Никол грейват. — Много ми е приятно да се запознаем, Ерик.
— Много ми е приятно — кима любезно Ерик. — Искрено ви благодаря, че се грижите за съпругата ми.
Съпруга. Стомахът ми потръпва. Аз съм негова съпруга. Всичко е съвсем в стила на зряла жена. Бас държа, че изплащаме и ипотека. А сигурно сме се обзавели и с аларма против крадци.
— И на мен — Никол му отправя професионална усмивка. — Лекси е изключителна пациентка. — Тя поставя апарата на ръката ми и се обръща към мен. — Ще те стегне малко… Страхотен е! — изрича с устни тя и вдига тайно палци, а аз грейвам от гордост.
Така си е. Съпругът ми наистина е великолепен мъжки екземпляр. Дори не съм излизала с мъж от неговата класа досега, камо ли да мечтая да се омъжа за такова готино парче. А пък да похапвам кроасани в хотел „Жорж V“ и дума не може да става.
— Много ми се иска да направя дарение за болницата — обръща се Ерик към Никол и дълбокият му глас изпълва стаята. — Ако имате някакви специални нужди или фонд…
— Би било чудесно! — възкликва Никол. — В момент имаме нужда от нов скенер.
— Дали да не започна кампания за набиране на средства? — пита той. — Всяка година организирам подобно събитие за различна кауза.
Готова съм да се пръсна от гордост. Нито едно от гаджетата ми не е организирало кампания за набиране на средства за благотворителност. На Скапаняка Дейв едва му стигаха силите да се мръдне от канапето до телевизора.
— И така! — въздиша Никол и сваля апарата за кръвно от ръката ми. — Беше ми много приятно, че се запознахме, Ерик.
— Лекси, всичко е наред… — Никол записва нещо в папката. — Това обядът ти ли е? — пита тя, когато забелязва недокоснатия поднос.
— А, да. Съвсем забравих за него.
— Трябва да се храниш. А вас ще помоля да не се задържате прекалено дълго. — Тя се обръща към мама и Ейми. — Знам, че ви се иска да прекарате повече време с Лекси, но тя все още се възстановява и не бива да се вълнува много.
— Ще направя каквото е най-добре за нея. — Ерик стиска ръката ми. — Единственото ми желание е съпругата ми да се оправи.
Мама и Ейми започват да си събират нещата, но не тръгват.
— Искам да ви помоля да останем само двамата за няколко минути — моли той. — Нали нямаш нищо против, Лекси?
— Нямам — отвръщам нетърпеливо. — Не… разбира се!
Мама и Ейми ме прегръщат и си казваме довиждане, а мама отново се опитва да ми приглади косата. Вратата се затваря и аз оставам сама с Ерик. Настъпва неловко мълчание.
— И така — въздиша най-сетне той.
— Да, много… странно. — Насилвам се да се засмея, но не се получава нищо. Ерик ме наблюдава, смръщил вежди.
— Казаха ли лекарите дали някога ще си върнеш паметта?
— Мислят, че ще си я върна, но не знаят кога ще стане.
Ерик се изправя и прекрачва към прозореца. Струва ми се умислен.
— Значи трябва да чакаме — заявява най-сетне той. — Мога ли да направя нещо, за да ускоря процеса?
— Не знам — признавам безпомощно. — Можеш да ми разкажеш нещо за отношенията ни.
— Разбира се. Чудесна идея. — Той се обръща и фигурата му се очертава на прозореца. — За какво да ти разкажа? Попитай ме нещо.
— Ами… къде живеем?
— В Кензингтън, в еднообемен апартамент. — Той произнася думата с толкова гордост, сякаш е негова запазена марка. — С това се занимавам. С еднообемни пространства. — Размахва ръце така, сякаш мести тухли по поточна линия.