Иха! Значи живеем в Кензингтън! Каня се да задам нов въпрос, но се чувствам като на интервю и единствената ми цел е времето да мине по-бързо.
— Какво правим заедно? — питам накрая аз.
— Храним се заедно, гледаме филми… миналата седмица ходихме на балет. След това вечеряхме в „Айви“.
— В „Айви“ ли? — не се сдържам. Била съм на вечеря „Айви“?
Защо не помня всичко това? Затварям очи и се опитвам да сритам мозъка си, за да проработи. Само че… не се получава нищо.
Отварям отново очи и усещам, че ми се вие свят. В това време Ерик е забелязал пръстените на нощното шкафче.
— Това не е ли халката ти? — вдига поглед, очевидно изумен. — Защо е там?
— Свалили са я заради скенера — обяснявам аз.
— Може ли? — Той посяга към пръстена и поема лявата ми ръка.
Обхваща ме паника.
— Ъъъ… недей — преди да успея да се спра, дръпвам ръка и Ерик трепва. — Извинявай — свивам се аз след кратко неловко мълчание. — Много съжалявам. Просто… ти си ми напълно непознат.
— Разбира се — Ерик се е извърнал настрани, но все още стиска пръстена. — Разбира се. Колко съм глупав!
Господи, май го обидих. Не трябваше да казвам „непознат“. Трябваше да кажа „приятел, с когото все още не съм се запознала“.
— Много се извинявам, Ерик — прехапвам устни. — Много ми иска да те опозная и… да те обикна и всичко останало. Сигурно си чудесен човек, иначе едва ли съм щяла да се омъжа за теб. Освен това изглеждаш чудесно — добавям с надеждата да го окуража. — Не очаквах да се появи толкова красив мъж. Просто последното ми гадже дори не беше бледа твоя сянка.
Вдигам поглед и забелязвам, че ме наблюдава.
— Странно — промълвява най-сетне той. — Ти просто не си същата. Лекарите ме предупредиха, но не съзнавах, че ще бъде чак толкова… различно. — В първия момент ми се струва напълно отчаян, след това се стяга. — Както и да е. Пак ще оправим нещата. Знам, че ще стане. — Той внимателно връща пръстена на нощното шкафче и хваща ръката ми. — Просто искам да знаеш, Лекси… обичам те.
— Наистина ли? — грейвам доволно, преди да успея да се спра. — Искам да кажа… чудесно. Много ти благодаря.
Нито едно от гаджетата ми не ми е казвало „Обичам те“ по този начин — както трябва, посред бял ден, като възрастен човек, а не когато е пиян или докато правим секс. Трябва да му отвърна. Какво да кажа?
И аз те обичам.
Не става.
Сигурно и аз те обичам. И това не става.
— Ерик, сигурна съм, че и аз те обичам, дълбоко в себе си — отвръщам най-сетне и стисвам ръката му. — Ще си спомня. Може би няма да е точно днес. Може би няма да е дори утре. Само че винаги ще ни остане Париж. — Замълчавам и се замислям. — Поне на теб ще ти остане и ти ще ми разкажеш.
Ерик ме поглежда объркан.
— Изяж си обяда и си почини. — Той ме погалва по рамото. — Ще те оставя.
— Може би утре като се събудя, ще си спомня всичко — изричам с надежда, докато той се изправя.
— Да се надяваме — той ме поглежда внимателно. — Дори да не си спомниш, мила, ще се справим. Нали?
— Нали — кимам аз.
— Доскоро.
Той излиза и тихо затваря вратата. Аз оставам сама. Главата отново започва да ме боли и ми се вие свят. Ейми има синя коса, а Брад Пит има незаконно дете с Анджелина Джоли, а пък аз си имам страхотен съпруг, който ми каза, че ме обича. Очаквам да заспя и да се събудя през 2004 година, на пода у Каролин, с ужасен махмурлук и да разбера, че всичко е било просто един сън.
Шеста глава
Оказва се, че не е сън. Следващата сутрин се събуждам и все още е 2007 година. Все още имам съвършени бели зъби и лъскава кестенява коса. Освен това имам огромна черна дупка в спомените. Дояждам третата си филия препечен хляб и отпивам глътка чай, когато вратата се отваря и се появява Никол с огромна количка, отрупана с цветя. Занемявам, впечатлена от изобилието. Сигурно има поне двайсет букета… орхидеи в саксии, великолепни рози.
— Да не би някой от тях да е за мен? — не се стърпявам да попитам.
Никол ме поглежда изненадана.
— Всичките са за теб.
— Всичките ли? — за малко да се задавя с чая.
— Доста обичано момиче. Вече ни свършиха вазите! — Тя ми подава купчина картички. — Това са съобщенията.
„Лекси, мило момиче! Пази се, ще се видим скоро, с много обич, Розали.“
Розали ли? Не познавам никаква Розали. Доста учудена оставям картичката и посягам към следващата.
„Най-добри пожелания. Оправяй се бързо! Тим и Суки.“
Не познавам никакви Тим и Суки.
„Лекси, оправяй се бързо! Скоро пак ще правиш по триста клека! От приятелите във фитнеса.“
Триста клякания ли? Аз?
Нищо чудно, че са ми толкова мускулести краката. Посягам към следващата картичка и най-сетне попадам на хора, които познавам.