— А тук сме на благотворителен бал… — Ерик превърта отново и ние сме в кадър. Аз съм с изискана синя официална рокля и танцувам с Ерик в невероятна бална зала.
— Ерик е много щедър дарител — обажда се мама, но аз не отговарям. Не мога да откъсна поглед от красив тъмнокос мъж, застанал близо до дансинга. Чакай малко. Аз не го ли… не го ли познавам отнякъде?
Да, разбира се, че го познавам. Най-сетне!
— Лекси? — Ерик е забелязал изражението ми. — Спомни ли си нещо?
— Да! — усмихвам се щастливо. — Помня онзи човек отляво — соча екрана. — Не съм сигурна кой е, но го познавам. При това много добре. Той е приятен, забавен, може би е лекар… а може да съм го срещнала в някое казино…
— Лекси… — прекъсва ме тихо Ерик. — Това е Джордж Клуни, актьорът. Той също беше поканен на бала.
— А — потривам притеснено нос. — Ясно.
Джордж Клуни. Разбира се. Каква тъпачка съм! Отпускам се напълно отчаяна на възглавниците.
Като се сетя за всички онези отвратителни и направо унизителни неща, започвам да си спомням. Бях на седем и в училище трябваше да ям пшеничен зародиш и за малко да повърна. На петнайсет бях облечена в бял бански, който стана прозрачен, като се намокри, и момчетата ми се смяха. Помня унижението, сякаш беше вчера.
Но не мога да си спомня как съм прекарала един съвършен ден на остров Мавриций. Не помня, че съм танцувала със съпруга си на бал. Ехо, мозъче! Ти забрави ли задълженията си?
— Снощи четох за амнезията — обажда се седналата с кръстосани крака на пода Ейми. — Знаеш ли кои сетива най-добре стимулират паметта? Обонянието. Защо не помиришеш Ерик?
— Така е — намесва се неочаквано мама. — Като онзи, какво му беше името… Пруст. Помирисва вълшебната торта и всичко се връща в паметта му.
— Продължавай — подканя я Ейми. — Струва си да опиташ, пали?
Поглеждам притеснена към Ерик.
— Имаш ли нещо против, ако те… помириша, Ерик?
— Ни най-малко — той сяда на леглото и спира дивидито. — Да вдигна ли ръце, за да помиришеш подмишницата ми или…
— Да… май това ще свърши работа.
Ерик веднага вдига ръце. Навеждам се напред и помирисвам. Усещам сапун, афтършейв и едва доловима мъжка миризма. Само че не успявам да си спомня нищо.
Нищо освен Джордж Клуни в „Бандата на Оушън“.
Това мога и да не го споменавам.
— Нещо? — Ерик не смее да си пусне ръцете.
— Още нищо — отвръщам, след като го помирисвам отново. — Искам да кажа, че не усещам силна миризма…
— Трябва да го помиришеш между краката — обажда се Ейми.
— Миличка — въздиша отчаяно мама.
Не се въздържам и поглеждам Ерик между краката. Нали съм омъжена и за онази негова част. Тя изглежда доста напращяла, въпреки че това никога не е ясно. Питам се…
Не. Това не е важно сега.
— Вие двамата трябва да правите секс — обажда се отново Ейми в надвисналата неловка тишина и пуква балонче с дъвката си. — Трябва да усетиш острата миризма на телесните…
— Ейми! — прекъсва я мама. — Прекаляваш!
— Просто обяснявам! Това е природното лечение при амнезия!
— И така — Ерик отпуска ръце. — Не бих казал, че постигнахме някакъв успех.
— Не сме.
Може би Ейми е права. Може би наистина трябва да правим секс. Поглеждам Ерик и съм убедена, че и той мисли за същото.
— Нищо. Още е началото — той се усмихва и затваря сватбения албум, но усещам, че е разочарован.
— Ами ако никога не си спомня? — оглеждам семейството си. — Ами ако съм изгубила спомените си завинаги? Ако не си припомня никога?
Докато оглеждам угрижените лица, се чувствам безсилна и уязвима. Същото е като онзи случай, когато компютърът ми се скапа и аз изгубих всичките си имейли, само че сега е поне един милион пъти по-зле. Специалистът ми каза, че трябвало да архивирам. Само че как да архивираш собствения си мозък?
Същия следобед се срещам с невропсихолог. Човекът се казва Нийл, в дънки е и се държи приятелски, докато провежда тест. Ама колко съм добра само! Запомням по петдесет думи от списъка, който ми чете, запомням кратка история, рисувам картини по памет.
— Справяш се великолепно, Лекси — заявява той, след като попълва и последното квадратче. — Всичките ти умения са налице, краткотрайната ти памет е добре, нямаш някакви сериозни когнитивни проблеми… но страдаш от остра форма на ретроградна амнезия. Това е много необичайно.
— Защо?
— Свързано е с удара по главата. — Той се навежда напред, рисува човешка глава в бележника си и започва да попълва мозъка. — Получила си така нареченото ускоряващо забавящо нараняване. Когато си се ударила в предното стъкло, мозъкът ти все едно е бил подмятан в черепа и малка част от него е бил прищипан, ако мога така да се изразя. Може да си нанесла поражения върху склада със спомените… а може да си наранила невралните пътища или способността да си възвръщаш спомените. Складът може и да е непокътнат, но да не успяваш да отвориш вратата.