Очите му блестят, сякаш говори за нещо изумително и аз трябва да се възхитя на себе си.
— Не можете ли да ме подложите на електрошок? — питам нещастно. — Или да ме ударите с нещо по главата?
— Няма да стане — по всичко личи, че той се забавлява. — Истина е, че така се говори, но допълнителен удар по главата няма да ти върне паметта. Затова не пробвай подобно нещо, когато се прибереш. — Той отмества стола си назад. — Ще те изпратя.
Тръгваме към стаята и вътре заварваме мама и Ейми да гледат дивидито, докато Ерик говори по мобилния си телефон. Той веднага приключва разговора и затваря телефона.
— Как мина?
— Какво си спомни, миличка? — приглася му мама.
— Нищо — признавам аз.
— Щом Лекси се върне в позната обстановка, сигурно паметта й ще се върне от само себе си — уверява ги Нийл. — Въпреки че може да отнеме известно време.
— Ясно — кима енергично Ерик. — Какво следва?
— Ами… — Нийл разлиства бележките си. — Лекси, в чудесна физическа форма си. Мога да те изпиша още утре. Ще ти запиша час за преглед след месец. Дотогава най-подходящото за теб място е у дома — той се усмихва. — Сигурен съм, че и ти искаш да се прибереш.
— Да — отвръщам след кратко колебание. — У дома. Чудесно.
Щом изричам думите, разбирам, че не знам какво точно означава думата „дом“. Дом за мен е апартаментът в Балам. А него вече го няма.
— Кажи ми адреса — той вади химикалка. — Трябва да го запиша.
— Ами… не съм сигурна.
— Аз ще го запиша — предлага услужливо Ерик и грабва химикалката.
Това е лудост. Дори не знам къде живея. Все едно съм някоя побъркана бабичка.
— Успех, Лекси! — Нийл поглежда Ерик и мама. — Можете да помогнете на Лекси, като й разкажете възможно повече за живота й. Запишете всичко, което е необходимо. Заведете я на места, на които знаете, че е ходила. Ако възникнат проблеми, ми се обадете.
Вратата се хлопва след Нийл и в стаята настъпва тишина с изключение на говора на телевизора. Мама и Ерик се споглеждат. Ако се занимавах с теория на конспирацията, щях веднага да заподозра, че замислят нещо.
— Какво?
— Мила, с майка ти обсъждахме как да… — Ерик се колебае. — Как да постъпим, когато те изпишат.
Да постъпят ли? Така говори, сякаш съм някой престъпник, който излиза от затвора.
— Положението е доста необичайно — продължава той. — За мен, разбира се, ще бъде истинско удоволствие да се върнеш у дома и да заживеем заедно. Разбирам, че може да се почувстваш неловко. Все пак… ти не ме познаваш.
— Ами, не — прехапвам устни. — Не те познавам.
— Казах на Ерик, че си добре дошла вкъщи. Можеш да останеш известно време — намесва се мама. — Знам, че ще бъде малко притеснително, защото ще се наложи да делиш с Джейк и Флориан стаята, но те са добри и възпитани кучета…
— Тази стая вони — мръщи се Ейми.
— Не вони, Ейми — мама изглежда много обидена. — Майсторът каза, че било заради сухата… някакво нещо — мама замахва неопределено с ръка.
— Плесен — уточнява Ейми, без да мести поглед от екрана на телевизора. — А стаята наистина вони.
Мама мига силно подразнена. Ерик се е приближил до мен и ми се струва разтревожен.
— Лекси, да не би да си мислиш, че ще се обидя. Разбирам колко ти е трудно. За теб съм непознат, за бога — той разперва ръце. — Защо да искаш да се прибереш с мен?
Знам, че трябва да му отговоря, но в същия момент един образ на екрана ме разсейва. Двамата с Ерик сме на моторница. Един господ знае къде сме ходили, но морето блести и слънцето грее. И двамата сме със слънчеви очила, той ми се усмихва и двамата изглеждаме страхотно, също като герои във филм за Джеймс Бонд.
Оставам загледана като омагьосана. Искам този живот, минава бърза мисъл през главата ми. Той ми принадлежи. Заслужила съм си го. Няма да му позволя да ми се изплъзне.
— Не искам да попреча на възстановяването ти — продължава да обяснява Ерик. — Каквото и да решиш, ще те разбера.
— Да, знам — отпивам глътка вода, за да спечеля малко време. — Просто… нека да помисля за момент.
Добре. Нека изясним възможностите.
Мухлясала стая в Кент, която ще деля с две кучета от порода уипет.
Огромен апартамент в Кензингтън заедно с Ерик, съпруга ми, който прилича на бог и може да кара моторница.