— Добре ли си, мила? — Ерик задържа ръката си върху моята за няколко секунди. Вятърът е разрошил къдравата му коса, скъпите му очила блестят на слънцето. Прилича на мъжа от рекламите на „Мерцедес“, заради когото хората искат да си купят подобен автомобил.
— Да — грейвам в отговор аз. — Супер!
Аз съм Пепеляшка. Не, аз съм дори по-голяма късметлийка от Пепеляшка, защото тя получи само принца, нали? Аз съм Пепеляшка с великолепни зъби и невероятна работа.
Ерик дава ляв мигач.
— Пристигнахме…
Той влиза в огромен вход с колони, подминаваме портиер в стъклена кабина, паркира и изключва мотора.
— Ела да разгледаш дома си.
Нали знаете, че някои мечтани неща, които очаквате с огромно нетърпение, се оказват адски скапани, когато най-сетне ги получите. Например спестявате безкрайно дълго, за да отидете в някой скъпарски ресторант, а сервитьорите се оказват дръпнати, масата ви е прекалено малка, а пудингът има вкус на полуфабрикат.
Само че с новия ми дом се оказва точно обратното. Много по-красив е, отколкото очаквах. Докато обикалям, започвам да се слисвам. Огромен е! Светъл е! Гледа към реката. Има суперско кремаво канапе във формата на буквата „Г“ и най-хитрият бар с гранитен плот. Душът е в отделно помещение, което е мраморно и побира поне пет човека.
— Спомни ли си нещо? — Ерик ме наблюдава напрегнат. — Не изскочи ли нещо?
— Не, но тук е истински разкош.
Сигурно сме организирали готини партита. Представям си Фи, Каролин и Дебс облегнати на бара, надигаме чашки текила, от уредбата дъни музика. Спирам до канапето и прокарвам ръка по плюшената тапицерия. Толкова е чиста и поддържана, че няма да посмея да седна. Може би ще трябва да левитирам над канапето. Може да се отрази добре на седалищните ми мускули.
— Страшно канапе! — поглеждам Ерик. — Сигурно е струвало куп пари.
— Десет хиляди лири — кима той.
Мама му стара! Отдръпвам бързо ръка. Как е възможно едно нищо и никакво канапе да струва толкова много! С какво е напълнено, да не би с хайвер? Отдръпвам се и благодаря на господ, че не седнах на него. Казвам си, че не бива нито да пия червено вино, докато седя на него, нито да ям пица, нито дори да се приближавам до неприлично скъпото канапе.
— Много ми харесва… ъъъ… вграденото осветление — соча вълнообразната метална структура.
— Това е радиатор — усмихва се Ерик.
— А, така ли? — питам смутено. — Мислех, че това е радиатор — посочвам старомоден радиатор, боядисан в черно, монтиран на отсрещната стена.
— Това е произведение на изкуството — поправя ме Ерик. — На Хектор Джеймс-Джон е. „Падение и дезинтеграция“.
Приближавам се, накланям глава и си придавам интелигентно изражение или поне така си мисля.
„Падение и дезинтеграция“. Черен радиатор. Нямах никаква представа.
— Много е… структурно — осмелявам се да кажа след кратко мълчание.
— Извадихме страхотен късмет, че се сдобихме с това произведение — кима към него Ерик. — На всеки осем месеца инвестираме значителни суми в абстрактно и символично изкуство. Еднообемните пространства търпят подобни произведения. А пък портфолиото е много важно — той свива рамене, сякаш това обяснява всичко.
— Разбира се! — кимам. — Мисля, че тази работа с портфолиото… този аспект е… абсолютно… — прочиствам гърлото си и се обръщам.
Млъквай, Лекси. Не разбираш абсолютно нищо от съвременно изкуство, от портфолио, нямаш никаква представа какво е да си богата и ако изръсиш още нещо, ще се издадеш.
Загърбвам произведението-радиатор и се съсредоточавам върху огромния екран, заел почти цялата отсрещна стена. В другия край на стаята има още един телевизор, сложен до голямата маса, и още един в спалнята. Очевидно Ерик обича да гледа телевизия.
— Коя предпочиташ? — забелязал е, че ги гледам. — Пробвай този. — Той посяга към дистанционно и го насочва към екрана. В следващия миг пред мен пламва огън.
— Иха! — зяпвам стреснато.
— Или тази? — Появяват се пъстри тропически риби, които се промъкват сред морски водорасли. — Най-новата технология за дома — заявява гордо той. — Хем е изкуство, хем е забавление, хем е начин на комуникация. Можеш да пращаш имейли, да слушаш музика, да четеш книги… Имам хиляда тома литература в системата. Можеш дори да си имаш виртуален домашен любимец.
— Домашен любимец ли? — продължавам да гледам екрана, неспособна да откъсна очи.