В мен напира смях. Това е истинска лудост. Аз. В какъв апартамент съм само!
Завъртам се отново, след това отново, разперила ръце, се смея като луда. Аз, Лекси Смарт, живей в този ултрамодерен апартамент, в който за всичко има дистанционно управление.
Грешка. Вече съм Лекси Гардинър.
При тази мисъл кикотът напира отново. Та аз дори не знаех името си, когато се събудих. Ами ако беше Говедарова? Какво ли щях да кажа тогава? „Извинявай, Ерик, струваш ми се много приятен човек, но няма начин да…“
Прас! Звукът от счупено стъкло прекъсва мислите ми. Преставам да се въртя, обзета от ужас. Без да искам, съм закачила с ръка стъклен леопард, готов за скок, поставен на една от полиците. Сега е на пода, пръснат на хиляди парченца.
Счупила съм украшение, а съм в апартамента от нищо и никакви три минути.
По дяволите!
Навеждам се и докосвам едно от по-големите парчета, което се оказва опашката. Различни по големина остри късчета се търкалят по пода. Няма начин да го залепя.
Започвам да се паникьосвам. Какво ще правя? Ами ако се окаже, че и това струва десет бона в лири също като канапето? Ами ако е нещо, което е наследство на Ерик? Къде ми беше умът, та се въртях така?
Внимателно вдигам първото парче, след това посягам към следващото. Ще трябва да смета ситните парченца, а след това…
Електронен звук ме стряска и аз вдигам рязко глава. Огромният екран е станал син и се е появило съобщение с големи букви.
ЗДРАСТИ, ЛЕКСИ — КАК СИ?
По дяволите! Той ме вижда. Той ме наблюдава. Това е Биг Брадър!
Обзета от неподправен ужас, скачам и завирам двете парчета под една от възглавниците на канапето.
— Здрасти — обръщам се към синия екран, а сърцето ми всеки момент ще изхвръкне.
— Не исках да го направя, стана съвсем случайно…
Следва мълчание. Екранът не трепва, не реагира по никакъв начин.
— Ерик? — пробвам отново. Отговор няма.
Добре… Може пък да не ме вижда. Сигурно ми е пратил съобщението от колата. Предпазливо пристъпвам към екрана и забелязвам малка клавиатура и компактна сребърна мишка отстрани. Натискам „Отговор“ и бавно пиша: СУПЕР, БЛАГОДАРЯ.
Така е добре. Ще намеря начин да оправя леопарда… или да го подменя с нещо друго.
Не. Я стига! Не мога да започна брака си, като пазя тайна от съпруга си. Трябва да съм смела. СЛУЧАЙНО СЧУПИХ ЛЕОПАРДА — пиша аз. — МНОГО СЪЖАЛЯВАМ. НАДЯВАМ СЕ ИМА НАЧИН ДА ГО ПОДМЕНЯ. Натискам „Изпращане“ и чакам отговор, като си повтарям, че не трябва да се притеснявам. Все още не съм сигурна дали съм съсипала нещо ценно. Може да е мой и Ерик да го мрази открай време. Как да разбера?
Откъде да знам?
Отпускам се на един стол, потисната от мисълта, че не знам почти нищо за живота си. Ако знаех, че ще получа амнезия, щях да си напиша някоя и друга бележка. Щях да си помогна малко. Внимавай със стъкления леопард, защото струва цяло състояние. PS Много обичаш паяци.
Екранът прописква отново. Поемам си дълбоко дъх и вдигам поглед. РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ЩЕ ГО ПОДМЕНИМ! НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ!
Залива ме облекчение. Значи всичко е наред.
БЛАГОДАРЯ! — пиша с усмивка. — ОБЕЩАВАМ ДА НЕ ЧУПЯ НИЩО ПОВЕЧЕ!
Не мога да повярвам, че се паникьосах така. Не мога да повярвам, че наврях парчетата под възглавницата. Все едно съм петгодишно хлапе. Та аз съм си у дома. Омъжена жена съм. Трябва да започна да се държа като зрял човек. Все още доволно ухилена, вдигам възглавницата, за да извадя парчетата… И застивам на място.
По дяволите!
Проклетото стъкло е съдрало проклетото кремаво канапе. Сигурно съм го закачила, докато пъхах счупеното отдолу. Меката дамаска е грозно съдрана.
Как можа да се случи тъкмо с канапето за десет хиляди лири?
Автоматично поглеждам към екрана, а след това бързо извръщам очи, обзета от нов страх. Не мога да призная на Ерик, че съм съсипала и канапето. Просто не мога.
Добре. Сега просто ще… ще… Няма да си признавам днес. Ще изчакам по-подходящ момент. Силно притеснена, подреждам възглавниците, така че скъсаното да не се вижда. Готово. Като ново е. Никой няма да рови под възглавниците, нали така?
Грабвам парчетата от счупения леопард и се отправям към кухнята, пълна със сиви лъскави шкафове и дори успявам да открия коша за боклук. Браво! Не съм чак толкова безпомощна.
Из апартамента се разнася звън и аз вдигам поглед, обзета от нетърпеливо очакване. Това сигурно е Розали, новата ми най-добра приятелка. Нямам търпение да се запозная с нея.
Розали се оказва дори още по-кльощава, отколкото изглеждаше на дивидито. Облечена е в черен спортен панталон седем осми, розов кашмирен пуловер с шпиц деколте, а на русата й коса са вдигнати огромни слънчеви очила на „Шанел“. Щом отварям вратата, тя надава писък и изпуска плика от „Джо Малоун“.