— Можеш, и още как — кокори се Розали. — Разбира се, че можеш.
— Не мога — клатя глава. — Открай време не мога да ходя на токове. Падам, кривя си глезените, пристъпвам като патица…
— Сладурче, че ти буквално живееш на токове. Беше с тези последния път, когато обядвахме заедно. — Тя вади чифт черни лачени обувки с дванайсет сантиметров ток. Дори не бих ги погледнала, ако тръгна да си купувам обувки.
Подметките са изтъркани. Етикетът отвътре е обезцветен. Някой ги и носил здравата. Да не би да съм аз?
— Обуй ги! — настоява Розали.
Внимателно изхлузвам мокасините и пъхвам стъпало в острата обувка. В същия момент се килвам на една страна и се хващам за Розали.
— Виждаш ли, дори не мога да пазя равновесие.
— Можеш, Лекси — заявява тя. — Нали съм те виждала.
— Не мога — опитвам се да ги сваля, но Розали ме стисва за ръката.
— Недей! Не се отказвай, сладурче. Това са твоите обувки. Трябва да отключиш спомена!
Опитвам се да пристъпя отново, но глезенът ми се огъва като пластмасов.
— Няма смисъл — въздишам разочаровано. — Просто не са за мен.
— Напротив. Пробвай отново! Открий центъра на тежестта! — Розали говори така, сякаш сме на тренировка за Олимпийските игри. — Ще се справиш, Лекси.
Ситня предпазливо до другия край на стаята и стисвам за опора едно перде.
— Никога няма да се науча — оплаквам се аз.
— Разбира се, че ще се научиш. Просто не мисли за тях. Съсредоточи се над нещо друго. Сетих се! Да изпеем някоя песен! Земя на надежда и величие… Хайде, Лекси, пей!
Запявам, макар и с неудоволствие. Дано Ерик да не е монтирал скрита камера.
— Сега върви! — Розали ме побутва леко. — Хайде!
— Земя на надежда и величие… — Опитвам се да се съсредоточа над песента. Пристъпвам напред. След това правя нова крачка, а след нея и още една.
Господи! Успях! Вървя на висок ток!
— Видя ли — ликува Розали. — Нали ти казах! Ти си родена за високи токове.
Стигам до другия край на стаята, завъртам се и се връщам обратно, а по лицето ми се разлива победоносна усмивка. Чувствам се като манекенка.
— Успях! Лесно е!
— Ура! — Розали вдига ръка, за да перне дланта ми. Отваря чекмедже, вади спортния ми екип и го натъпква в малък сак. — Хайде, да вървим!
Отиваме до фитнес центъра с колата на Розали. Оказва се, че тя кара огромен „Рейндж Роувър“. Регистрационният номер РОЗ 1, а на задната седалка са нахвърляни пликове от маркови магазини.
— Кажи с какво се занимаваш — питам, докато тя шофира по разделителната линия между две платна.
— Работя най-вече като доброволка — кима доволно Розали.
— Иха! — Засрамвам се, защото тя никак не ми прилича на жена, която се занимава с доброволен труд в полза на благотворителни организации, което показва колко съм предубедена. — И къде?
— Планирам различни събития.
— Към някоя определена благотворителна организация ли?
— Не, най-вече за приятели. Нали се сещаш? Някои имат нужда от помощ при аранжировката на цветята, при избора на поканите… всичко необходимо… — Розали се усмихва замечтано на шофьора на камион. — Моля те, господин Шофьор, пусни ме да се престроя… благодаря ти! — Тя кривва в съседната лента и му праща въздушна целувка.
— От време на време помагам и в компанията — добавя тя. — Ерик е невероятно сладурче, винаги ме моли за помощ, когато организират някой обяд, нали се сещаш. По дяволите, ремонтират пътя! — Тя навива волана в обратната посока, а маневрата й предизвиква какофония от гневни клаксони, затова тя усилва радиото.
— Значи харесваш Ерик? — опитвам се да задам въпроса небрежно, макар че нямам търпение да разбера какво е мнението й за него.
— Той е съвършеният съпруг. Просто съвършен! — Тя набива спирачки пред пешеходна пътека. — Докато моят е истинско чудовище.
— Сериозно? — ахвам аз.
— Не забравяй, че и аз съм чудовище. — Розали се врътва към мен и сините й очи издават, че е много сериозна. — Толкова сме непостоянни. Ту не можем да се търпим, ту сме луди един за друг. Пристигнахме! — Тя завива в един паркинг, без да се съобразява с останалите шофьори, спира до порше и изключва двигателя.
— Ти не се притеснявай — успокоява ме Розали, докато ме побутва напред. — Знам, че ще ти бъде безкрайно трудно, затова аз ще обясня каквото трябва… Здрасти! — Тя нахлува на рецепцията с кожени столове и воден кът.
— Здравейте, дами! — лицето на рецепционистката грейва, когато ме вижда.
— Лекси! Горкичката! Чухме за катастрофата. Добре ли си?
— Добре съм, благодаря — усмихвам се неуверено. — Много благодаря за цветята…
— Горката Лекси има амнезия — заявява гръмко Розали. — Не помни фитнеса. Не помни абсолютно нищо. — Тя се оглежда, сякаш за да подчертае думите си. — Не помни нито вратата, нито… растението… — Тя насочва пръст към саксията с папрат.