— Мили боже!
— Знам — Розали кима сериозно. — За нея това е истински кошмар. — Обръща се към мен: — Спомни ли си нещо, Лекси?
— Не съвсем.
Всички на рецепцията са ме зяпнали. Чувствам се като почетен член на клуба на откачените циркаджии.
— Хайде! — Розали ме дръпва за ръката. — Да се преоблечем. Може да си спомниш нещо, щом започнеш тренировката.
Съблекалните са най-просторните, които някога съм виждала, съчетание от дърво и мозаечни плочи, от скрити високоговорители се носи тиха музика. Пъхвам се в една от кабинките и навличам клин. След това слагам трико.
Трикото е прашка, забелязвам ужасена аз. Дебелият ми задник ще лъсне и край! Не мога да облека това чудо.
Лошото е, че не си нося нищо друго. Навличам го с неудоволствие, след това се измъквам от кабинката, покрила очите си с ръце. Сигурно съм страшна гледка. Броя до пет, след това се насилвам да погледна.
Всъщност съвсем не изглеждам зле. Слаба съм, висока съм, просто съм различна. За опит вдигам ръка и се очертава бицепс, който досега не съм предполагала, че съществува. Зяпвам мускула изумена.
— Готова ли си? — Розали отново се лепва за мен, този път в клин и късо горнище. — Насам… — побутва ме към просторно помещение, където добре поддържани жени са се наредили на постелки за йога.
— Много се извиняваме за закъснението — провиква се тя и оглежда присъстващите, — само че Лекси има амнезия. Не помни нищо. Не помни и вас.
Имам чувството, че Розали се забавлява царски.
— Здравейте! — махам притеснено с ръка.
— Чухме за катастрофата, Лекси. — Треньорката се приближава с усмивка. Тя е слаба жена с късо подстригана руса коса. — Днес не се претоварвай. Прави само асаните, които ти допадат. Започваме от седнало положение…
— Добре, благодаря.
— Опитваме се да предизвикаме спомените й да се върнат — продължава да бърбори Розали. — Затова ви моля да се държите естествено.
Останалите махат с ръце, а аз се стоварвам на най-близката постелка. Физическите упражнения никога не са били силната ми страна. Просто ще правя като другите, доколкото мога. Протягам крака, навеждам се и се опитвам да ги достигна ръце, макар да знам, че е невъзможно…
Леле боже! Докосвам пръстите на краката си. Всъщност… Мога да допра коленете си с чело. Какво ми става?
В пълно недоумение правя следващото движение и се оказва, че мога да направя и него! Леле, че съм гъвкава! Тялото ми заема всяка поза с лекота, помня всичко отлично, макар да си мисля, че е невъзможно.
— И сега за онези, които имат желание — обяснява инструкторката, — поза танцьор…
Предпазливо започвам да тегля глезен и той ме слуша! Успявам да го вдигна над главата си! Имам желание да се развикам: „Вижте ме всички!“
— Не се претоварвай, Лекси! — притеснява се инструкторката. — Забави темпото. Тази седмица няма да правим шпагати.
Не може да бъде! Да не би да иска да ми каже, че мога да правя и шпагат!
По-късно, докато съм в съблекалнята, не мога да си намеря място от възторг. Заставам пред огледалото, суша си косата и наблюдавам как придобива вече познатия ми кестеняв оттенък.
— Направо не мога да повярвам — доверявам на Розали. — Винаги съм била пълна нула.
— Сладурче, на теб ти идва отвътре! — Розали се маже с тоалетно мляко за тяло. — Ти си най-добрата от цялата група.
Изключвам сешоара, прокарвам пръсти през сухата си коса и оглеждам отражението си. Поне за милионен път погледът ми се задържа на блестящите бели зъби и на плътните розови устни. Устата ми изобщо не беше такава през 2004 година. Сигурна съм.
— Розали — шепна аз. — Може ли да ти задам един… личен въпрос?
— Разбира се — шепне в отговор тя.
— Аз някога правила ли съм си нещо? Нещо на лицето? Като например инжекция с ботокс? Или… — Продължавам още по-тихо и не мога да повярвам, че питам. — Някоя операцийка?
— Сладурче! — поглежда ме ужасена Розали. — Шшш! — тя поставя пръст на устните си.
— Ама…
— Шшш! Разбира се, че не сме си правили нищо! Всичко по нас е сто процента естествено — намига ми тя.
Това намигане какво трябва да означава?
— Розали, трябва да ми кажеш дали съм си правила нещо… — Млъквам, разсеяна от отражението си в огледалото. Без дори да забележа, съвсем автоматично вадех фиби от купата пред мен и си оправях косата на автопилот. За около трийсет секунди бях направила съвършен кок. Как, по дяволите, стана?
Докато оглеждам ръцете си, усещам как в мен се надига истерия. Какво друго умея да правя? Да разглобявам бомби може би? Да убия човек с един удар на ръката?