— Станала си вече! — заявява тя с пронизителен глас. — Как си? По-добре ли е днес? — Долавям доста простоват акцент, примесен с италиански.
— Ти ли си Джана? — питам предпазливо.
— Мили боже! — Тя се прекръства и целува пръсти. — Ерик ме предупреди. Нещо не си наред с главата, а? Горкото момиче!
— Добре съм — бързам да я уверя. — Просто съм си загубила паметта. Затова трябва да науча всичко отначало.
— Ами аз съм Джана — тя се удря с юмрук по гърдите.
— А, добре. Благодаря… — Отмествам се, а Джана се промушва покрай мен и започва да бърше стъклената маса за кафе и си припява заедно с айпода.
— Гледаш предаването си, а? — обажда се тя, когато поглежда към екрана.
— А, да… Просто за да си припомня. — Бързо пускам дивидито. Джана вече е започнала да бърше снимките, поставени в рамки.
Стискам ръце. Как е възможно да си седя и да наблюдавам как една чужда жена ми чисти къщата? Дали не трябва да й предложа да помогна?
— Какво искаш да ви сготвя за довечера? — пита тя и започва да оправя възглавниците на канапето.
— Ами… — поглеждам я ужасена. — Нищо. Не е нужно да готвиш.
Знам, че с Ерик сме богати. Само че не мога да накарам друг да ми приготви вечерята. Това е светотатство.
— Нищо ли? — тя ме зяпва. — Ще излизате ли?
— Не! Просто си мислех… може аз да сготвя довечера.
— Ясно — отвръща тя. — Както искаш. — Съвсем спокойно продължава да потупва възглавничките. — Хареса ли ти супата? — пита, без да ме поглежда.
— Беше фантастична — отвръщам бързо. — Благодаря. Невероятна… ароматна…
— Добре — отвръща Джана и аз долавям напрежение. — Старая се.
Господи! Тя май се обиди.
— Кажи ми какво искаш да купя, щом ще готвиш — продължава Джана и връща възглавницата на мястото й. — Нещо ново ли ще бъде, или си решила да пробваш нещо различно…
По дяволите! Наистина се е обидила.
— Ами… ъъъ… — не мога да продумам от притеснение. — Май е най-добре ти да приготвиш нещо леко. Не се преуморявай. И сандвич става.
— Сандвич ли? — тя вдига глава в недоумение. — Нали говорим за вечеря?
— Ами… каквото искаш! Сготви каквото ти е приятно!
Щом изричам думите, ми става ясно колко глупаво звучи. Отдръпвам се и се протягам към списание за недвижими имоти, оставено на масата, отворено на статия за фонтани.
Как ще свикна с всичко това? Как, за бога, да се превърна в жена, която разчита на икономка?
— Аууу! Канапето е скъсано! — гласът на Джана се извисява типично по италиански. Тя дръпва слушалките на айпода от ушите си и поглежда ужасена дамаската. — Виж! Скъсана е! Вчера сутринта всичко беше наред. — Тя ме поглежда възмутено. — Казвам ти, да знаеш, че го оставих в добро състояние, нямаше нито скъсано, нито лекета…
Кръвта нахлува в главата ми.
— Аз… аз съм виновна — заеквам. — Аз го направих.
— Ти?
— Стана случайно — мънкам аз. — Не исках. Счупих стъкления леопард и… — едва успявам да си поема дъх. — Ще поръчам нова дамаска, обещавам. Моля те, само не казвай на Ерик. Той не знае.
— Не знае ли? — Джана ми се струва доста озадачена.
— Хвърлих отгоре една възглавница. — Преглъщам с усилие. — За да скрия скъсаното.
Джана ме е зяпнала, а аз не смея дори да дишам. След малко строгото й лице се преобразява и тя избухва в смях. Оставя възглавницата и ме погалва по ръката.
— Ще го зашия. С малки, почти невидими бодове. Той изобщо няма да разбере.
— Наистина ли? — обзема ме облекчение. — Слава богу. Та това е направо чудесно. Много ще ти бъда благодарна.
Джана ме поглежда объркана, скръстила ръце на едрите си гърди.
— Сигурна ли си, че ти няма нищо на главата? — пита най-сетне тя. — Да не би да са ти присадили нова самоличност?
— Какво? — избухвам в смях. — Не… — На вратата се звънва. — Аз ще отворя. — Бързам към вратата и вдигам домофона. — Ало?
— Ало — чувам гърлен глас. — Доставка на автомобил за Гардинър.
Новата ми кола е паркирана пред сградата, на място, което според портиера е лично мое и запазено. Доставили са ми сребърен мерцедес, поне така пише на емблемата отпред. Освен това е кабриолет. Не мога да кажа нищо повече, освен че отдалеч личи, че струва цяло състояние.
— Подпишете тук… и тук… — доставчикът ми подава папка.
— Добре — разписвам се.
— Ето ви ключовете… документ за платен данък… останалите документи… честито, миличка. — Мъжът си дръпва химикалката и си тръгва, а аз оставам сама с колата, куп документи и лъскавите ключове. Държа ги с два пръста и усещам вълнение.
Никога не съм била почитателка на автомобилите.