Но пък никога не съм имала чисто нов лъскав мерцедес. А този чисто нов лъскав мерцедес е лично мой.
Дали да не го огледам отвътре? С инстинктивен жест натискам малко копче и отскачам, когато колата изпищява и фаровете започват да присветват.
Очевидно съм правила това и преди. Отварям вратата, настанявам се зад волана и си поемам дълбоко дъх.
Леле, на това му се казва кола! Направо разбива допотопното рено на Скапаняка Дейв. Усещам най-възхитителната миризма на нова кожа. Седалките са удобни и широки. Обхващат съвсем естествено тялото ти. Пасват ми идеално. Няма да мръдна оттук.
Оставам неподвижна няколко минути и наблюдавам как вратата на гаража се вдига, когато някакво беемве излиза.
Работата е там, че… Но аз мога да шофирам. Сигурно съм взела книжка, нищо че не помня кога и как.
А този автомобил е страхотен. Срамота е да не го пробвам.
За опит пъхвам ключа отстрани на волана и той пасва! Завъртам го, както съм виждала, че правят, и моторът гъргори в знак на протест. По дяволите! Какво направих? Отново завъртам ключа, този път по-внимателно и на таблото светват разни лампички.
Ами сега? Оглеждам се за вдъхновение, но нищо не се получава. Нямам никаква представа как работи това чудо. Не си спомням някога да съм карала кола.
Работата е там, че… Каквото и да си мисля, аз съм шофирала, което означава, че умението е заключено някъде в паметта ми. Трябва да престана да мисля и да оставя тялото ми да действа. Най-добре да се разсея с нещо, за да потегля автоматично.
Стисвам решително волана. Така. Мисли си за други неща. Тра-ла-ла. Нека споменът се върне по напълно естествен път. Дали да не изпея песен. Миналия път се получи.
— Земя на надежда… — започвам аз.
Господи! Получава се. Ръцете и краката ми се движат в синхрон. Дори не смея да ги погледна, не смея да се замисля какво върша. Знам само, че запалих и натиснах един от педалите и се чу някакво ръмжене и… готово! Запалих колата.
Моторът бумти, готов да полети напред. Добре. Запази спокойствие. Поемам си дълбоко дъх, но усещам как ме сграбчва паника. Седнала съм зад волана на мерцедес, моторът му работи, а аз нямам никаква представа какво става. Така. Стегни се, Лекси.
Ръчна. Това е. След това скоростите. Внимателно освобождавам ръчната, включвам на скорост и колата потегля.
Натискам един от педалите, за да спра, но колата издава застрашителен стържещ звук. По дяволите! Това не беше добре. Отпускам крак и колата продължава да пълзи напред. Не съм сигурна, че искам да я карам. Опитвам се да запазя спокойствие и натискам отново с крак. Този път обаче тя не само че не спира, ами продължава по-бързо напред. Натискам отново и тя полита напред като състезателен автомобил.
— По дяволите! — възкликвам, обзета от страх. — Добре, просто… спри. На място! — Дърпам волана, но това по никакъв начин не се отразява на скоростта. Нямам представа как да управлявам това чудо. Бавно се насочвам към скъпите спортни коли, паркирани отсреща, а нямам понятие как да спра. Напълно отчаяна, натискам и с двата крака и отново чувам стържещия звук.
Господи, боже господи… Лицето ми гори, дланите ми са потни. Изобщо не трябваше да се качвам в тази кола. Ако я ударя, Ерик ще се разведе с мен на секундата.
— Спри! — изкрещявам аз.
Неочаквано забелязвам тъмнокос мъж в дънки пред вратата. Той ме забелязва как се насочвам към спортните коли и изражението му се променя.
— Спри! — крещи той.
— Не мога! — изкрещявам в отговор.
— Извий волана! — Той ми показва с ръце какво да направя.
Воланът! Разбира се. Колко съм тъпа! Извивам го надясно и за малко да изтръгна ръцете си, но успявам да завия. Само че сега се насочвам към тухлената стена.
— Спирачки! — Мъжът тича успоредно с мен. — Спирачки, Лекси!
— Не знам…
— За бога, спирачки! — изревава той.
Ръчната, сещам се аз. Бързо! Дръпвам я с две ръце, колата се разтриса и спира. Моторът продължава да работи, но поне колата е на място. Добре че не ударих нищо.
Дишам бързо и хрипливо; ръцете ми са се вкопчили в ръчната. Никога повече няма да се кача зад волана на кола. Никога!
— Добре ли си? — Мъжът е застанал до прозореца. След малко успявам да отлепя ръце от ръчната. Натискам всички копчета на вратата, докато един от прозорците започва да се спуска. — Какво стана?
— Паникьосах се. Всъщност аз не мога да карам кола. Мислех, че ще си спомня как става, но се паникьосах… — Неочаквано по бузата ми се стича сълза. — Много се извинявам — хлипам аз. — Малко съм уплашена. Имам амнезия и…
Вдигам поглед и забелязвам, че мъжът ме наблюдава така, сякаш говоря на чужд език. Чак сега забелязвам колко интересно е лицето му. Високи скули, тъмносиви очи и извити намръщени вежди под тъмна рошава коса. Облечен е в обикновена тениска и дънки, изглежда малко по-възрастен от мен, може би е някъде в началото на трийсетте.