Освен това е напълно шашнат. Нищо чудно, след като влиза в паркинг и заварва някакво момиче в кола, което твърди, че имало амнезия.
Може би просто не ми вярва, казвам си аз. Сигурно е решил, че съм се качила пияна и си измислям извинения.
— Преди няколко дни катастрофирах — обяснявам бързо. — Честна дума. Ударих си главата. Виж — посочвам раните по лицето си.
— Знам, че си катастрофирала — отвръща най-сетне той. Гласът му е много характерен, сух и напрегнат. Сякаш всяка дума, която казва, е важна. — Чух.
— Чакай малко! — цъкам с език, защото чак сега се сеща нещо. — Ти ме извика по име. Познаваме ли се?
Дори не успява да скрие, че е шокиран. Очите му се впиват в мен така, сякаш не ми вярва, сякаш търси нещо.
— Не ме ли помниш? — пита най-сетне.
— Ами, не — свивам гузно рамене. — Много се извинявам, не искам да съм груба, но не помня нищо и никого от последните три години. Приятелите си… съпруга си — не помня никого. Дори той е напълно непознат за мен! Собственият ми съпруг! Можеш ли да повярваш?
Усмихвам се, но той не се усмихва, не ми казва нищо. Изражението му започва да ме притеснява.
— Искаш ли да паркирам вместо теб? — пита рязко той.
— Да, ако обичаш. — Поглеждам лявата си ръка и забелязвам, че все още стискам ръчната. — Мога ли да я пусна? Да не тръгна отново?
По лицето му трепва усмивка.
— Няма. Не се притеснявай. Пусни я.
Предпазливо отпускам ръка и усещам, че е вдървена.
— Много благодаря. — Слизам от колата. — Това е новата ми кола. Ако я ударя, дори не ми се мисли… — Мръщя се. — Съпругът ми я е купил, за да замести старата. Ти познаваш ли го? Казва се Ерик Гардинър.
— Да — отвръща след кратко мълчание той. — Познавам го.
Качва се в колата, затваря вратата и ми дава знак да се отдръпна. В следващия момент като опитен шофьор дава заден и връща автомобила на мястото му.
— Благодаря — въздъхвам, когато той слиза. — Много ти благодаря.
Чакам го да каже „Няма защо“ или „Пак заповядай“, но той е потънал в свои си мисли.
— Какво казаха за амнезията ти? — пита неочаквано и вдига поглед към мен. — Завинаги ли са изчезнали спомените ти?
— Може да се върнат по всяко време — обяснявам аз. — Може никога да не се върнат. Никой не знае. Просто се опитвам да опозная живота си отново. Ерик много ми помага, учи ме за нещата от брака ни и всичко останало. Наистина е съвършеният съпруг! — Усмихвам се отново и се опитвам да разведря настроението. — А ти… откъде се познаваме?
Тъмнокосият не отговаря. Напъхал е ръце в джобовете и гледа към небето. Просто не разбирам какъв му е проблем.
Най-сетне навежда глава и ме поглежда отново, намръщен, сякаш от болка. Може пък нещо да го боли. Може да има главоболие.
— Трябва да вървя — заявява той.
— Ами, добре. Много ти благодаря — усмихвам се любезно. — Беше ми приятно да се запознаем. Разбирам, че сме се познавали в предишния ми живот… Нали ме разбираш! — Подавам му ръка, но той ме гледа така, сякаш не разбира какво правя.
— Чао, Лекси.
След тези думи ми обръща гръб.
— Чао — провиквам се след него. Странен тип. Така и не ми каза името си.
Девета глава
Фи е най-откровеният човек, когото познавам. Запознахме се на шест, когато бях новото момиче на игрището. Тя бе с цяла глава по-висока от мен, косата й бе на плитки, а гласът й звучеше плътно и уверено. Каза ми, че пластмасовото ми въже е гола вода и бързо изброи всичките му недостатъци. Тъкмо когато се канех да заплача, тя ми предложи своето.
Такава си е Фи. Стряска хората с прямотата си и го знае. Когато каже нещо, което не е на място, притиска уста с ръка и извива очи нагоре. Но пък е толкова сърдечна и мила. А пък на събрания е велика. Другите дрънкат глупости, докато тя се спира само на обсъждания въпрос.
Фи ми даде идеята да подам документи за „Мокети Делър“. Работеше там от две години, когато „Френшос“, фирмата, в която работех аз, бе купена от испанска компания и някои от нас изхвърчаха. В отдел „Мокети“ се било открило място и Фи предложи да занеса автобиография, за да я даде на шефа си Гавин… Това е. Така си намерих нова работа.
Откакто работим заедно, се сближихме още повече. Обядваме заедно, през уикендите ходим на кино, пращаме си есемеси, докато Гавин трие сол на главите на екипа си. Близка съм и с Каролин и Дебс, но когато науча някоя клюка, първо звъня на Фи и мисля първо за нея, винаги е така, когато се случи нещо смешно.