— Разбрахме, че си ударила главата си — заявява Саймън Джонсън с мелодичния си ясен глас.
— Точно така.
— Бързо се оправяй и се връщай! — възкликва с престорено нетърпение той. — Байрън се справя много добре с работата ти — той посочва Байрън. — Можеш ли да му имаш доверие с бюджета на отдела?
— Не знам — извивам вежди. — Трябва ли да се притеснявам?
Останалите се смеят и аз забелязвам, че Байрън ми отправя отровен поглед.
Ама аз само се шегувах.
— Сериозно, Лекси. Трябва да поговорим за последните неща, които обсъждахме. — Саймън Джонсън кима многозначително. — Ще обядваме заедно, когато се върнеш на работа.
— Разбира се — говоря самоуверено, макар да нямам никаква представа за какво става въпрос.
— Саймън! — Дейна пристъпва напред. — Лекарите не знаят дали амнезията на Лекси е постоянна или временна. Така че тя може да има проблеми с паметта…
— В нашия бизнес това може да се окаже истинска благословия — обажда се плешивец от другата страна на масата и останалите се кискат доволно.
— Лекси, вярвам ти — надига глас Саймън Джонсън. Обръща се към червенокос мъж, седнал наблизо. — Даниел, вие двамата не се познавате, нали? Даниел е новият ни финансист. Даниел, сигурно си гледал Лекси по телевизията?
— Точно така! — Виждам, че мъжът си припомня коя съм. — Значи ти си детето чудо, за което говорят.
Дете чудо ли?
— Ами… едва ли — отвръщам колебливо и мъжете отново избухват в смях.
— Не се прави на скромна! — усмихва се топло Саймън, след това се обръща към Даниел. — Тази млада дама се изкачи като метеор до върховете на фирмата. От помощничка в отдел „Продажби“ до шеф на отдел за осемнайсет месеца. Много пъти съм казвал на Лекси, че пое голям риск, като се отказа от работата си, но не съжалявам, че го направи. Тя е лидер по природа, бълва нови идеи и работи по двайсет и четири часа в денонощието, да не говорим за стратегическите й виждания за бъдещето… Това е невероятно талантлив член на екипа ни.
Саймън ме поглежда с широка усмивка, плешивият също и други.
Аз съм в шок. Лицето ми гори, краката ми треперят. Никой не ми е говорил по този начин. Никога, през целия си живот не съм чувала подобни думи.
— Ами… благодаря — успявам да промълвя най-сетне.
— Лекси — Саймън посочва празен стол. — Можем ли да те изкушим да останеш на срещата на бюджетната комисия?
— Ами… — поглеждам към Дейна за помощ.
— Тя няма да остава дълго, Саймън — намесва се Дейна. — Тъкмо бяхме тръгнали към отдел „Подови покрития“. — Очите й весело искрят.
— Вие не разбирате ли, че направих всичко това, за да избегна бюджетната комисия? — посочвам последната си рана и мъжете избухват в смях.
— Ще те чакаме, Лекси — отвръща Саймън Джонсън. — Да се пазиш!
Двете с Дейна излизаме от заседателната зала, а аз не мога да си намеря място от възторг. Просто не е за вярване какво се случи току-що. Бъбрих си със Саймън Джонсън. Аз съм детето чудо! Имам стратегически виждания за бъдещето.
Трябва да си запиша някъде тези неща.
— Помниш ли къде е отдел „Подови покрития“? — пита Дейна, когато се качваме в асансьора. — Всички те чакат с нетърпение.
— И аз нямам търпение да ги видя — отвръщам с нараснала самоувереност. Слизаме от асансьора и телефонът на Дейна звънва.
— Господи! — възкликва тя, когато вижда номера. — Трябва да се обадя. Защо не отидеш сама до кабинета си, а аз ще дойда след малко?
— Разбира се! — Тръгвам сама по коридора. Тук промени няма, помня кафявия мокет, надписите с противопожарни инструкции и изкуствените цветя. Отдел „Подови покрития“ е право напред и вляво. От дясната страна се пада кабинетът на Гавин.
Искам да кажа, моят кабинет. Моят собствен кабинет.
Заставам пред вратата и събирам сили да вляза. Не мога да повярвам, че си имам кабинет.
Хайде. Няма от какво да се страхуваш. Нали Саймън Джонсън ти каза, че ще се справиш. Посягам към дръжката и в този момент виждам момиче на около двайсет да изскача от главния офис. Притиснала е ръка към устата си.
— Олеле! — ахва тя. — Лекси! Върнала си се!
— Да — поглеждам я неуверено. — Извинявай, но след катастрофата не помня…
— Да, казаха ми. — Тя ми се струва нервна. — Аз съм Клер. Асистентката ти.
— А, здрасти! Приятно ми е да се запознаем. — Обръщам се към вратата на Гавин.
— Да, насам. Да ти донеса ли кафе?
— Да, ако обичаш! — опитвам се да скрия задоволството си. — Много ти благодаря.
Имам си асистентка, която ми носи кафе. Значи наистина съм успяла. Влизам в кабинета си и оставям вратата да хлопне след мен.
Иха! Бях забравила колко е просторна тази стая. Бюрото е огромно, имам истинско цвете, канапе… всичко. Оставям куфарчето на бюрото и приближавам до прозореца. Дори имам хубава гледка! Виждам друга сграда, висока, но пак е нещо. Кабинетът е мой! Аз съм шеф! Не мога да се сдържа, избухвам в смях, разпервам ръце и се завъртам, а след това се хвърлям на канапето. Пружинирам няколко пъти, след това заставам мирно, когато чувам, че се чука на вратата.