— А, Лекси, здрасти. — Фи изсумтява тихо, което означава, че се опитва да не избухне в смях.
Сигурно изглеждам доста смешно — цялата поруменяла, с черния костюм и вдигнатата на кок коса.
— Нали щяхме да ходим заедно на обяд! — започвам задъхано. — Нали ти казах, че ще дойда?
Следва мълчание. Нито една не смее да ме погледне. Дебс върти с пръсти дългия златен медальон и лекият ветрец роши русата й коса. Каролин си е свалила очилата и ги лъска с бялата си риза.
— Какво става? — опитвам се да задам въпроса спокойно, но усещам напрежението. — Фи, защо не отговори на есемесите ми? Да не би да има някакъв… проблем?
И трите мълчат. Само че аз не успявам да разберат какво си мислят. Вече не съм една от тях.
— Хайде, момичета — опитвам се да се усмихна. — Моля ви! Помогнете ми. Имам амнезия. Не помня нищо. Да не би да сме се скарали? Какво има?
— Не сме — свива рамене Фи.
— Просто не разбирам — оглеждам лицата им. — Последното, което помня, е, че бяхме първи приятелки! Излязохме заедно една петък вечер. Пихме бананови коктейли, Скапаняка Дейв ми върза тенекия, пяхме караоке… помните ли?
Фи въздиша шумно и вдига вежди към Каролин.
— Това беше много отдавна.
— А после какво се случи?
— Виж, дай да си кажем нещата направо — въздиша Фи. — Претърпяла си катастрофа, болна си, не искаме да те разстройваме…
— Хайде да отидем да изядем по един сандвич — предлага Дебс и поглежда Фи, сякаш й подсказва: „Дай да си направим майтап с нея.“
— Не се дръж с мен като с бавноразвиваща се! — гласът ми прозвучава остро. — Забрави за катастрофата! Не съм инвалид, чувствам се отлично. Само че искам да ми кажете истината — поглеждам ги отчаяно. — Ако сме се скарали, кажете защо. Какво се е случило?
— Лекси, нищо не се е случило — отвръща с неудобство Фи. — Просто… вече не излизаме заедно. Не сме приятелки.
— Защо? — Главата ми пулсира, но се опитвам да остана спокойна. — Да не би защото съм ви шеф?
— Не е защото си ни шеф. Нямаше да има значение… — Фи замълчава. Натъпква ръце в джобовете и не смее да ме погледне в очите. — Честно казано, причината е, че ти си малко…
— Какво? — Поглеждам от едната към другата, към третата. — Кажете ми!
Фи свива рамене.
— Високомерна крава.
— По-скоро адско изчадие в ролята на шефка — обажда се Каролин.
Имам чувството, че въздухът в дробовете ми замръзва. Адско изчадие в ролята на шефка ли? Аз?
— Просто… аз… нищо не разбирам — заеквам аз. — Не съм ли добър шеф?
— Напротив, супер си — гласът на Каролин е наситен със сарказъм. — Налагаш ни наказания, когато закъсняваме. Ти определяш времето за обедна почивка, следиш всичките ни разходи… да знаеш, че е страшна веселба.
Бузите ми горят така, сякаш ме е ударила.
— Аз не бих… никога не… не съм такъв човек…
— Ами? — прекъсва ме Каролин. — Напротив.
— Лекси, ти попита — извива очи Фи, както става винаги, когато се чувства неловко. — Затова вече не сме приятелки. Ти си вършиш твоята работа, а ние — нашата.
— Не е възможно да съм толкова гадна — гласът ми трепери. — Не е възможно. Аз съм ви приятелка! Аз съм Лекси! Заедно с вас се забавляваме, ходим да танцуваме, напиваме се… — В очите ми бликват сълзи. Поглеждам познатите лица, които в момента не са ми съвсем познати — и се опитвам отчаяно да си спомня нещо. — Аз съм Лекси. Аз съм Зъбатка. Не ме ли помните?
Фи и Каролин се споглеждат.
— Лекси… — започва предпазливо Фи — ти си ни шеф. Вършим онова, което наредиш. Само че не обядваме заедно. И не излизаме заедно като приятелки. — Тя мята чантата си на рамо, след това въздиша. — Ако искаш, ела днес…
— Не — отвръщам нещастно. — Няма нужда, но все пак благодаря. — С разтреперани крака се обръщам и поемам в обратната посока.
Десета глава
Шокът е страхотен.
През целия път до нас седя на задната седалка в таксито и имам чувството, че съм в транс. Не знам как успях да се разбера с Джана за партито, да изслушам мама, когато се обади, за да се оплаче за последната си схватка с градския съвет. Рано вечер е и аз съм във ваната. През всичкото време мислите ми препускат.
Аз съм адско изчадие в ролята на шеф. Приятелките ми ме мразят. Какво, по дяволите, се е случило?
Всеки път, щом си спомня режещия глас на Каролин, се свивам. Един господ знае какво съм й причинила, но очевидно няма време за мен.
Да не би да съм се превърнала в истинска гаднярка през последните три години. Как е възможно? Защо е станало?
Водата изстива и аз излизам от ваната. Бързо се бърша и се опитвам да се стегна. Не бива да се оставям на тези неприятни мисли. Вече е шест и след час ме чака парти.