Ерик каза, че щяло да бъде приятелско събиране. Един господ знае какво става, когато каним официални гости. Може би тогава сервират икономи с бели ръкавици.
Внимателно си слагам червило „Ланком“ и попивам със салфетка. След като приключвам, се оглеждам внимателно. Косата ми е вдигната, роклята ми стои съвършено и на ушите ми проблясват диаманти. Приличам на елегантно момиче от някоя реклама. Имам чувството, че всеки момент на екрана ще се появи надпис.
„Фереро Роше“. За удоволствията в живота.
„Бритиш Газ“. За да ви бъде топло в апартамента за няколко милиона лири.
Отстъпвам назад и светлината се променя, за да мога да се огледам от новия ъгъл. „Интелигентното осветление“ в тази стая е като истинска магия. Има топлинни сензори, които отчитат местоположението ти и реагират така, че да имаш най-благоприятната светлина.
Имам желание да затичам из стаята и да извикам: „Видя ли, не си чак толкова интелигентно, колкото се твърди!“
Трябва да го направя, когато Ерик го няма.
— Мила… — Трепвам, когато забелязвам, че е застанал на вратата, облечен в делови костюм. — Изглеждаш чудесно.
— Благодаря! — Грейвам от удоволствие и приглаждам косата си.
— Нещо съвсем незначително. Оставила си куфарчето в антрето. Това разумно ли е? — Усмивката му си е на място, но в гласа му долавям раздразнение.
По дяволите! Сигурно наистина съм го зарязала там. Бях така замислена, когато се прибрах, че изобщо не помислих.
— Ще го прибера — изричам бързо. — Извинявай.
— Добре — кима той. — Първо пробвай това. — Той ми подава чаша рубиненочервено вино. Това е „Шато Бренер Дюкрю“. Купихме го при последното си пътуване до Франция. Кажи ми мнението си.
— Добре. — Опитвам се да говоря самоуверено. — Разбира се.
Господи! Сега пък какво трябва да кажа? Отпивам глътка и я задържам в уста, като се чудя какви дума да подбера. Таниново. С аромат на дърво и подправки. Чудесна реколта.
Като се замисля, всичко това са пълни дивотии. Мога да кажа, че е задържало аромата на ягоди. Не, по-добре на боровинки. Преглъщам и кимам компетентно.
— Да ти кажа, струва ми се, че е…
— Направо шокиращо, нали? — прекъсва ме Ерик. — Задържало е миризмата на корк. Не става за нищо.
Не ставало за нищо ли?
— Ами да! Точно така. — Успешно възвръщам самообладанието си. — Минал му е срокът на годност. Уф! — мръщя се аз. — Отвратително!
Измъкнах се доста успешно. Оставям чашата на масичката и интелигентното осветление отново се измества.
— Ерик — започвам, като се опитвам да не издавам нетърпението си. — Не може ли осветлението да се нагласи така, че да е все еднакво? Не знам дали е възможно…
— Всичко е възможно — отвръща обиден той. — Имаме колкото искаш възможности — подава ми дистанционното. — Заповядай. Можеш да промениш системата с дистанционното. Избери си който вариант пожелаеш. Аз ще отида да се оправя с виното.
Отправям се към хола, откривам „Осветление“ на дистанционното и започвам да експериментирам. „Дневна светлина“ се оказва прекалено ярка. „Кино“ е прекалено тъмно. „Почивка“ е прекалено мътна… Продължавам да преглеждам възможностите. „Четене“… „Дискотека“…
Господи, да не би да имаме и диско светлини? Натискам дистанционното и избухвам в смях, когато стаята неочаквано се изпълва с пулсираща многоцветна светлина. Сега пробвам с цветната светлина и стаята започва да блести ту в бяло, ту в черно, а аз танцувам като робот около масичката за кафе. Все едно че съм в някой клуб! Защо Ерик не ми е казал за тези възможности? Да не се окаже, че имаме сух лед и огледална стая…
— За бога, Лекси, какво правиш? — гласът му се разнася из присветващата стая. — Целият апартамент е в цветни светлини! Джана за малко да си отреже ръката.
— Ами? Много се извинявам. — Обзета от чувство за вина, натискам дистанционното, докато се връщам на диско светлините. — Не си ми казал, че имаме диско и цветни светлини! Та това е направо фантастично!
— Никога не ги използваме. — По лицето му пълзят най-различни цветове. — Няма ли да се спреш на нещо разумно? — Той ми обръща гръб и излиза.
Как е възможно да имаме диско светлини и никога да не ги използваме? Какво разхищение! Трябва да поканя Фи и момичетата да си направим парти. Ще си купим вино и чипс, ще вдигнем килимите, ще надуем музиката…
В същия момент сърцето ми се свива, защото си спомням. Тази работа скоро няма да я бъде. Може би дори никога.