Нещастно включвам светлината на „Прием“ и решавам, че е достатъчно подходяща. Оставям дистанционното, приближавам се до прозореца и се заглеждам навън. В този момент решавам нещо важно. Няма да се предам. Те са ми приятелки. Искам да разбера какво е станало. След това ще им се реванширам.
Имам доброто намерение да запомня лицата и имената на всички гости, само че стройната ми система се разпада в мига, в който приятелите на Ерик пристигат, облечени в еднакви костюми, с еднакви лица и еднакви жени. Имената им са Грег, Мик, а жените — Суки и Пуки, и веднага започват да обсъждат ваканцията, когато са били на ски. Заедно.
Отпивам от напитката си и след малко се появяват поне още десет човека, изсипват се едновременно и аз нямам никаква представа кой кой е, освен Розали, която ми представя съпруга си Клайв (който изобщо не прилича на чудовище, а е по-скоро мил човек в костюм), след което се смесва с останалите гости.
След известно време ушите ми започват да пищят и усещам, че ми се вие свят. Джана сервира напитка, а племенницата й предлага канапета и всичко изглежда под контрол. Измрънквам някакво извинение към оплешивяващия мъж, който ми разказва за китарата на Мик Джагър, която наскоро бил купил на благотворителен търг, и бързо се измъквам на терасата.
Поемам дълбоко чист въздух, ала главата ми продължава да се върти. Спуска се синьо-сивкав здрач и уличните лампи светват една след друга. Рея поглед над Лондон и имам чувството, че светът около мен е нереален. Чувствам се като актриса в ролята на момиче, застанало на балкона на скъп апартамент с чаша шампанско в ръка.
— Мила! Ето къде си била!
Обръщам се и виждам Ерик да излиза при мен.
— Здрасти! — отвръщам аз. — Просто исках да глътна малко чист въздух.
— Искам да те запозная с Джон, архитекта ми. — Ерик води мургав мъж в черни дънки и антрацитно ленено сако.
— Здравейте — започвам автоматично, след това млъквам. — Я, че ние се познаваме! — възкликвам, доволна, че виждам познато лице. — Нали? Ти си човекът с колата.
Странно изражение се изписва по лицето на новодошлия. Имам чувството, че е разочарован. След това той кимва.
— Точно така. Човекът с колата.
— Джон е творческият ни ум — обяснява Ерик и го потупва по гърба. — Невероятен талант. Аз може и да имам усет към финансирането, но той е човекът, който създава… — той замълчава за миг — стила на живот в еднообемните пространства. — В мига, в който го казва, отново прави познатия ми жест с ръка.
— Супер! — Опитвам се да говоря ентусиазирано. Знам, че на Ерик това му е работата, но въпросният стил на живот в „еднообемни пространства“ започва силно да ме дразни.
— Още веднъж ти благодаря за онзи ден — усмихвам се любезно на Джон. — Ти ми спаси живота! — Обръщам се към Ерик: — Не ти казах, мили, но се опитах да подкарам новия автомобил и за малко да се блъсна в стената. Джон ми помогна.
— За мен беше удоволствие. — Джон отпива от напитката си. — Значи не помниш нищо?
— Нищичко — клатя глава аз.
— Сигурно се чувстваш объркана.
— Така е… но свиквам. А и Ерик много ми помага. Направил ми е книга, която ще ми помогне да си спомня. Нещо като наръчник за брака ни. Има си индекс и всичко е включил в нея.
— Наръчник ли? — повтаря Джон и сбръчква нос. — Ти май говориш сериозно. Наръчник, значи.
— Да, наръчник — поглеждам го, обзета от подозрения.
— Ето го и Греъм. — Ерик изобщо не слуша разговора ни. — Трябва да си кажем няколко думи с него, извинете ме… — Той бързо влиза вътре и двамата с архитекта Джон оставаме сами.
Не знам какво специално има в този човек, аз дори не го познавам, но нещо ме тревожи.
— Какво му е на наръчника? — питам аз.
— А, нищо. Няма нищо. — Той тъжно клати глава. — Много разумен подход. В противен случай може да не разбереш кога трябва да го целунеш.
— Именно! Ерик е включил цяла статия за… — Млъквам. Джон е свил уста така, сякаш потиска смеха си. Да не би това да му се вижда смешно? — В наръчника са включени най-различни статии — продължавам смело. — Освен това много ни помага и на двамата. Разбираш, че на Ерик също му е трудно да живее с жена, която дори не го помни! Може би за теб това не е важно.
Следва мълчание. Усмивката е изчезнала от лицето му.
— Повярвай ми — изрича най-сетне той. — Важно е и още как. — Отпива нова глътка и се съсредоточава в дъното на чашата. Вдига поглед и се кани да каже нещо, ала в този момент плъзгащите се врати се отварят и той се отказва.
— Лекси! — Розали се приближава с чаша в ръка. — Страхотни канапета!