Не, не може да пише никаква бележка. Човек…
Все едно. Няма да мисля повече по този въпрос.
Сядам в леглото и натискам копчето, с което се вдигат щорите, след това прокарвам пръсти през косата си и се намръщвам, когато закачам оплетено място. Екранът пред мен е празен и стаята ми се струва неестествено тиха. Все още се чувствам странно тук, след стаята в Балам, където непрекъснато ставаше течение. Тук съм като в херметически запечатана кутия.
Този тип Джон сигурно е някой психар. Сигурно е свикнал да набелязва хора с амнезия и да им разправя, че им е любовник. Няма никакво доказателство, че с него сме имали връзка. Няма абсолютно никакво доказателство. Той нито се споменава някъде, нито има бележки от него, нито пък някакви снимки.
Но пък, от друга страна… едва ли ще ги оставя разхвърляни, за да ги намери Ерик, нали? Мразя го това предателско гласче, което се обажда в главата ми.
За момент оставам седнала и оставям мислите ми да се реят свободно. След това съвсем импулсивно ставам и се отправям към стаята с дрехите. Бързам към тоалетката и дръпвам най-горното чекмедже. Пълно е с гримове на „Шанел“, подредени в спретнати редички от Джана. Затварям чекмеджето и отварям следващото, в което са сгънати шаловете. В следващото са бижутата и албум, който се оказва празен.
Бавно затварям чекмеджето. Дори тук, където е моето лично неприкосновено пространство, всичко е спретнато и стерилно и няма нищо издайническо. Къде е хаосът? Къде са ми нещата? Къде са писмата и снимките? Къде са коланите с капси и червилата, които ми подаряваха в разни скапани магазини? Къде съм… аз?
Навеждам се напред на лакти и захапвам единия си нокът. В следващия момент идва вдъхновението. Чекмеджето с бельото! Ако крия нещо, то ще бъде там. Отварям гардероба и вадя чекмеджето с бикините. Разбърквам сатененото море на „Ла Перла“, ала не откривам абсолютно нищо. Да не би да са в чекмеджето със сутиените…
— Търсиш ли нещо? — гласът на Ерик ме стряска. Обръщам глава и го виждам застанал на вратата. Наблюдава ме как ровя и в следващия момент цялата пламвам от притеснение.
Той знае.
Разбира се, че не знае. Не ставай глупава. Няма какво да знае.
— Здрасти, Ерик! — Отдръпвам ръце небрежно. — Просто си търсех сутиени.
Ето затова е невъзможно да съм имала извънбрачна връзка. Никак не ме бива в лъжите. Какво ще рече това „сутиени“ в множествено число. Да не би да имам шест цици?
— Питах се — продължавам бързо — няма ли мои неща тук?
— Какви неща? — мръщи се той.
— Писма, дневници, нали се сещаш?
— Ами бюрото ти в кабинета? Обикновено там държиш работните документи.
— Разбира се. — Съвсем бях забравила за кабинета. По-скоро го приемах като територия на Ерик, не като моя.
— Снощи мина чудесно. — Той влиза в стаята. — Браво, мила. Едва ли ти е било лесно.
— Беше забавно. — Облягам се назад и започвам да опипвам каишката на часовника си. — Някои хора ми се сториха доста… интересни.
— Да не би някой да те е притеснил?
— Малко — усмихвам се гузно. — Предстои ми да науча толкова много.
— Можеш да ме попиташ за всичко, което пожелаеш. Независимо какво. — Той разперва ръце. — Нали съм твой съпруг.
Гледам го, неспособна да промълвя и дума.
Случайно знаеш ли дали съм се чукала с архитекта ти?
— Ами — прочиствам гърлото си. — След като предлагаш помощ, кажи ми, ние с теб щастливи ли сме? Бракът ни щастлив ли е, верни ли сме един на друг?
Надявам се думата „верни“ да произведе взрив, само че Ерик я забелязва веднага.
— Верни ли? — мръщи се. — Лекси, никога не съм ти изневерявал. Дори не бих помислил да ти изневеря. Нали сме си дали клетви. Нали сме се обвързали.
— Разбира се — отвръщам бързо. — Точно така е.
— Дори не мога да си обясня откъде ти хрумна подобно нещо. Да не би някой от гостите да е подхвърлил нещо? Само ми кажи кой е…
— Не! Никой не е казал нищо! Просто… Всичко ми се струва толкова ново, толкова различно… — Не знам какво да кажа и отново се изчервявам. — Просто си помислих, че… трябваше да попитам. От любопитство.
Добре, значи бракът ни не е отворен, от онези, в които партньорите свалят който им попадне. Просто исках да съм наясно.
Затварям чекмеджето със сутиените и поглеждам навитите чорапи и чорапогащници. Трябва да прогоня тези абсурдни мисли. Само че не ме сдържа и аз продължавам.
— Значи… онзи тип… — Нарочно смръщвам чело, сякаш не мога да си спомня името ми. — Онзи, архитектът…