Вадя банковите извлечения и ги преравям. Ококорвам се, когато виждам каква заплата получавам. Та тя е поне три пъти по-висока, отколкото беше преди. По-голямата част от парите ми отиват в обща сметка с Ерик, освен една значителна сума, която всеки месец се изпраща по сметка „Унико“. Трябва да разбера какво е това.
Оставям извлеченията, бръквам в най-долното чекмедже и вадя листовете. На единия съм писала аз, но съкращенията са напълно неразбираеми. Все едно че е написано с някакъв код. Другият е откъснат лист от бележник, на който съм написала с молив пет думи:
Как само ми се иска
Гледам листа като хипнотизирана. Какво? Какво ми се е искало?
Завъртам листа и се опитвам да си представя как съм написала думите. Дори се опитвам, макар да знам, че е безсмислено да си припомня как съм ги писала. Дали е било преди една година? Може би преди шест месеца? Дали не е било преди три седмици? За какво изобщо става въпрос?
На вратата се звъни и аз се стряскам. Сгъвам внимателно листа и го прибирам в джоба си. След това хлопвам празното чекмедже и отивам да отворя.
Мама е довела три от кучетата. Става въпрос за три досадни, прекалено енергични кучета от породата уипет. Довела ги е в безупречен апартамент, пълен с безупречни неща.
— Здрасти, мамо! — поемам палтото й и се опитвам да я целуна, а животните се изплъзват от ръката й и хукват към канапето. — Олеле, довела си… кучета!
— Миличките ми се сториха толкова тъжни и самотни, когато тръгвах. — Тя прегръща едно от тях и потрива буза в муцунката му. — Агнес е много уязвима в момента.
— Добре — отвръщам и се опитвам да проявя съчувствие. — Горкичката стара Агнес. Дали да не я върнем в колата.
— Миличка, не мога да я изоставя просто така! — мама ме поглежда мъченически. — Знаеш много добре, че не ми беше никак лесно да организирам идването си в Лондон.
За бога! Знам, че изобщо не й се е идвало днес. Не е дошла просто така. По телефона само споменах, че е странно да живееш сред непознати, а мама взе, че се впрегна и заяви, че щяла да дойде. Накрая се разбрахме тя да мине.
С огромен ужас забелязвам как кучето надига едната си лапа и я подпира на масичката за кафе, докато другото вече се е настанило върху канапето и е захапало възглавницата.
Господи! Ако канапето наистина струва десет бона, значи възглавница е поне хилядарка.
— Мамо… може ли да махнеш кучето от канапето.
— Рафаел няма да направи нищо! — отвръща обидено мама. Агнес, или както там се казва зверчето, се озовава при Рафаел и другото куче с един скок.
Сега три уипета подскачат доволно върху канапето на Ерик. Дано не е пуснал камерите.
— Имаш ли диетична кола? — Ейми се вмъква след мама, пъхнала ръце в джобовете.
— Струва ми се, че в кухнята има — отвръщам разсеяно и протягам ръка. — Кучета! Слизайте от канапето!
Нито едно от трите не ми обръща внимание.
— Хайде, милички! — Мама вади кучешка бисквита от джоба на жилетката си и кучетата на секундата престават да дъвчат тапицерията. Едното се настанява в краката й, а другите две се сгушват до нея и отпускат глави на пъстрата й рокля.
— Ето — натяква мама. — Нищо не са направили.
Поглеждам смачканата възглавница, която Рафаел току-що е изплюл. Не си струва да казвам каквото и да е.
— Няма диетична кола. — Ейми се връща от кухнята и отваря близалка. Тесните дънки, натъпкани в ботушките й правят краката й безкрайно дълги. — А спрайт няма ли?
— Може и да има… — поглеждам я разсеяно. — Ти не си ли на училище?
— Не. — Ейми пъхва близалката в устата си и свива рамене.
— Защо? — Поглеждам към мама и усещам някакво напрежение.
Двете мълчат. Мама си оправя кадифената лента за коса, сякаш това е най-важното нещо в момента.
— Ейми има малко неприятности — отвръща най-сетне тя. — Нали така, Рафаел?
— Отстраниха ме от училище. — Ейми наперено се насочва към един стол, тръшва се и качва крака на масичката.
— Отстранена ли? Защо?
Следва ново мълчание. Мама изглежда не ме е чула.
— Защо, мамо?
— Май Ейми пак върти старите си номера — мръщи се тя.
— Какви стари номера?
Единствените стари номера, които помня, бяха с магическия комплект, който получи една Коледа. Още я помня в алената бархетна пижама и чехлите с лица на зайци, застанала пред камината, докато ни молеше да изтеглим по някоя карта, а ние се преструвахме, че не забелязваме картата, която крие.
Бодва ме носталгия. Беше толкова сладко детенце.
— Какво си направила, Ейми?
— Нищо. Те направо изперкаха. — Ейми вади близалката от устата си и въздиша с досада. — Просто заведох онази психарка в училище.