Вдигам поглед и забелязвам Ейми да влиза от съседната стая. Бузата й е все още издута от близалката.
— Ейми, Лекси тъкмо разказваше, че ще ти намери работа при нея — грейва мама. — Какво ще кажеш?
— Може би — обаждам се аз. — След като се върна и поработя известно време.
— Що не.
Тя изобщо не е благодарна, че някой прави нещо за нея.
— Трябва да знаеш, че има няколко основни правила — обяснявам аз. — Няма да крадеш от колегите ми. Няма и да ги лъжеш.
— Че аз да не би да крада? — възмущава се Ейми. — Едно нищо и никакво сако, при това беше случайно. Господи!
— Миличка, не беше само сакото — обажда се след кратко колебание мама. — И гримът.
— Всички мислите най-лошото за мен. Всеки път, когато нещо изчезне, мен сочат с пръст. — Очите на Ейми блестят на бледото лице. Тя отпуска слабите си рамене и на мен ми става мъчно за нея. Права е. Съдя я, без да знам фактите.
— Извинявай — отвръщам гузно. — Сигурна съм, че не крадеш.
— Много важно! — Тя извръща глава. — Защо и ти не ме обвиниш като останалите?
— Няма. — Застанала е до прозореца и аз пристъпвам към нея. — Ейми, искам да се извиня. Знам, че ти е трудно, откакто татко почина… Ела — протягам ръце, за да я прегърна.
— Я ме остави на мира — дръпва се тя.
— Ама, Ейми…
— Разкарай се! — Тя се отдръпва рязко, вдигнала ръце, за да се отърве от мен.
— Но ти си малката ми сестричка! — Навеждам се, за да я прегърна, след това се отдръпвам, когато нещо ме бодва в ребрата. — Ох! Какво, по дяволите… Какви са тези неща?
— Нищо — отвръща стреснато Ейми след секунда.
— Я покажи! — Протягам се към набъбналото дънково яке. — Какво, за бога, си натъпкала в джобовете?
— Консерви — отвръща нагло тя. — Риба тон и царевица.
— Царевица ли?
— Не може да бъде! — Мама затваря очи. — Ейми, нали не си крала от Лекси?
— Я млъквай! — изкрещява Ейми. — Нищо подобно не съм взела! — Тя замахва с ръце и две червила на „Шанел“ изскачат от ръкава на якето, последвани от пудра. Тупват на пода и всички вперваме поглед в тях.
— Това… мои ли са? — питам най-сетне.
— Не — сопва ми се тя, но забелязвам, че се е изчервила.
— Мои са!
— Ти нямаше дори да забележиш — свива тя рамене и се цупи. — Имаш хиляди тъпи червила.
— Ейми! — въздиша тежко мама. — Изпразни си джобовете.
Ейми поглежда гневно мама и започва да изпразва джобовете си. Оставя всичко на стъклената масичка. Два термални спрея за лице. Свещ на „Джо Малоун“. Купища гримове. Комплект парфюми на „Кристиан Диор“. Наблюдавам я, без да кажа и дума, и не мога да повярвам колко неща е побрала в джобовете си.
— Сега си свали тениската — нарежда мама като някой митничар.
— Не е честно — мънка Ейми, сваля тениската и аз оставам с отворена уста. Отдолу е намъкнала тясна рокля на „Армани“, натъпкана в дънките. Нахлузила е поне пет сутиена на „Ла Перла“, набрани на корема, а от тях висят две чанти също като колиета.
— Откраднала си рокля? — едва удържам кикота си. — И сутиени?
— Добре де. Искаш си роклята ли? Добре. — Тя сваля всичко и го хвърля на масичката. — Доволни ли сте? — Вдига поглед и забелязва изражението ми. — Да не би аз да съм виновна. Мама не ми дава пари за дрехи.
— Ейми, това не е вярно! — възкликва потресена мама. — Имаш предостатъчно дрехи!
— Всичките са демодирани! — изкрещява тя на мама и на мен веднага ми става ясно, че тази разправия са я имали и преди. — Не можем всички да си позволим да живеем като теб! Ти няма ли най-сетне да се усетиш, че вече живеем в двайсет и първи век? — сочи тя роклята на мама. — Пълна трагедия!
— Престани, Ейми — срязвам я аз. — Това не е най-важното. А тези сутиени дори няма да ти станат.
— Мога да ги продам по eBay — отвръща сопнато тя. — „Скъпарски дантелени сутиени“.
Намъква тениската, отпуска се на пода и започва да набира есемес на телефона си.
Не мога да повярвам на очите си.
— Ейми — изричам най-сетне. — Дай да поговорим. Мамо, иди да направиш по едно кафе.
Мама е напълно объркана, въпреки това веднага става и с удоволствие се спасява в кухнята. Когато излиза, аз сядам на пода до Ейми. Раменете й са напрегнати и тя отказва да вдигне поглед.
Добре. Ще трябва да се покажа като изпълнена с разбиране и съчувствие. Знам, че ни делят много години. Знам, че не помня почти нищо от живота й. Не е възможно да не сме били близки.
— Слушай, Ейми — започвам с най-подходящия за случая глас на пораснала готина сестра. — Не можеш да продължаваш да крадеш. Не можеш да мамиш хората и да им измъкваш парите.
— Я чупката! — съска Ейми, без да вдигне глава.