— Ще се забъркаш в неприятности. Ще те изключат от училище!
— Майната ти — пропява Ейми. — Майната ти и пак майната ти.
— Виж! — опитвам се да запазя търпение. — Знам, че понякога ти е трудно. Сигурно се чувстваш самотна само с мама, но ако искаш да поговориш с някого, ако имаш някакъв проблем, аз съм винаги на твое разположение. Само ми звънни или ми прати есемес. Можем да излезем на кафе, да отидем заедно на кино… — Млъквам.
Ейми все още набира есемеса с едната ръка, а с другата ми показва среден пръст.
— Майната ти и на теб! — възкликвам аз, отпускам се на пода и прегръщам колене. Тъпа малка крава! Ако мама си въобразява, че ще я търпя в офиса си, не е познала.
Седим и мълчим. Накрая посягам към съобщението на татко, плъзвам се по пода и пъхвам дивидито в плейъра. Огромният екран светва и след няколко секунди се появява лицето на татко.
Не мога да откъсна очи от екрана. Татко се е отпуснал на един стол, облечен в червен халат. Стаята ми е непозната, но аз не съм виждала домовете на баща ми. Лицето му е изпито, каквото го помня, след като се разболя. Имам чувството, че не му достига въздух. Въпреки това зелените му очи блестят, а между пръстите му тлее пура.
— Здрасти — започва той с пресипнал глас. — Аз съм. Това ви е известно. — Той се усмихва, след това започва да се задушава от кашлица, която облекчава, като дръпва от пурата, сякаш е чаша вода. — Всички знаем, че шансът ми по време на операцията е петдесет на петдесет. Аз сам съм виновен, че съм докарал тялото си до това положение. Затова реших да изпратя това съобщение на вас, на семейството си, просто за всеки случай.
Той замълчава и отпива дълга глътка от чаша уиски. Забелязвам, че ръката му трепери, докато оставя чашата. Дали е подозирал, че ще умре? Неочаквано в гърлото ми засяда бучка. Поглеждам Ейми. Тя е оставила телефона, гледа екрана и не смее да откъсне очи.
— Живейте добре — обяснява татко пред камерата. — Бъдете щастливи. Бъдете мили едни с други. Барбара, престани да отдаваш живота си на тъпите кучета. Те не са човешки същества. Никога няма да ти дадат достатъчно обич, нито да ти помогнат, нито да си легнат с теб, освен ако не си много отчаяна.
Притискам устата си с ръка.
— Не мога да повярвам, че го каза.
— Да, но го каза — хихика Ейми. — Мама излезе от стаята.
— Мили мои, имате само един живот. Не го пилейте. — Той поглежда камерата с блеснали очи и аз си спомням какъв беше като по-млад, как ме чакаше след училище в спортна кола. Показвах го на всички. Това е татко ми! Децата зяпаха колата, а майките го оглеждаха тайно, и елегантното му ленено сако, и тена, придобит в Испания.
— Знам, че прецаках нещата неведнъж и не два пъти — продължава татко. — Знам, че не бях най-подходящият човек, който да създаде семейство, но с ръка на сърцето заявявам, че дадох най-доброто от себе си. Обичам ви, мили мои. Ще се видим от другата страна. — Той вдига чашата към камерата и отпива. След това екранът потъмнява.
Дивидито се изключва, но ние с Ейми не помръдваме. Гледам празния екран и се чувствам още по-самотна и изоставена отпреди. Баща ми е мъртъв. Мъртъв е вече три години. Никога повече няма да мога да поговоря с него, нито да му купя подарък за рождения ден. Няма да мога да го помоля за съвет. Не че можеш да поискаш съвет от баща си, освен какво сексапилно бельо да купиш за любовницата си. Въпреки това поглеждам към Ейми, която среща погледа ми и свива рамене.
— Много мило съобщение — заявявам аз, решила да не проявявам сантименталност и да не плача. — Татко добре го е измислил.
— Да — кима Ейми. — Много добре.
Ледът между нас се е стопил. Ейми посяга към чантата си и вади кутийка за грим с надпис „Сладурана“ на капачето. Вади молив за устни и наднича в малкото огледалце. Никога преди не я бях виждала как си слага грим, освен за маскени балове.
Ейми вече не е дете, казвам си аз, докато я наблюдавам. Тя е на прага на зрелостта. Знам, че днес нещата не потръгнаха, но може в миналото да сме били приятелки.
Може да съм й се доверявала.
— Кажи, Ейми — започвам тихо и предпазливо. — Ние с теб бяхме ли близки преди катастрофата? Говорехме ли си… за разни неща? — Поглеждам към кухнята, за да се уверя, че мама не чува.
— Понякога — тя свива рамене. — Какви неща?
— Просто се питах… — Опитвам се да говоря естествено. — Питам само от любопитство, споменавала ли съм някога Джон?
— Джон ли? — Моливът за уста на Ейми застива в ръката й. — Онзи, с когото си правила секс ли?
— Какво? — надигам глас. — Ти сигурна ли си?
Господи! Значи е истина.
— Да — Ейми е силно изненадана от реакцията ми. — Ти ми каза на Нова година. Били сте пияни.