— Какво друго ти казах? — Сърцето ми бие като полудяло. — Кажи ми всичко, което си спомняш.
— Ти ми разказа всичко! — Очите й заблестяват. — Всички гадни подробности. Било ти е за пръв път, а той изгубил презерватива и на двамата ви замръзнали задниците…
— Замръзнали са ни задниците ли? — Гледам Ейми и се опитвам да открия някакъв смисъл в казаното. — Ти да не би да говориш за… Джеймс?
— Да бе! — цъка с език тя. — За него ти говоря. За Джеймс. Оня от бандата в училище. Защо, ти за кого питаш? — Тя си слага червило и ме поглежда с нов интерес. — Кой е Джон?
— Никой — бързам да отвърна. — Просто един… тип. Никой не е.
Ето, видяхте ли! Няма никакви доказателства. Ако наистина съм имала извънбрачна връзка, все някъде щеше да има следа. Или бележка, или снимки, или нещо, записано в дневника ми. Поне Ейми щеше да знае или…
Важното е, че съм щастливо омъжена за Ерик. Точка по въпроса.
Късно следобед е. Мама и Ейми си тръгнаха преди малко, след като най-сетне успяхме да убедим едното куче да слезе от балкона, друго да излезе от джакузито на Ерик, където се беше пъхнало, за да надроби една хавлиена кърпа. Сега съм в колата заедно с Ерик и пътуваме по Имбанкмънт. Той има среща с дизайнерката Ейва и предложи и аз да отида, за да видя последното му творение — „Блу 42“.
Всички сгради на Ерик се наричат „Блу“, а след тях е лепнат някакъв номер. Това е запазена марка на компанията му. Запазената марка било нещо много важно, също като музиката, която слушаш, и приборите на масата. Очевидно Ейва е гениална, когато трябва да се избира подходящата посуда.
Научих за Ейва от наръчника. Тя е на четирийсет и осем, разведена, двайсет години е работила в Ел Ей, написала е дълга поредица книги като например „Тиган и вилица“ и подготвя вътрешния дизайн на всички домове, които предлага компанията на Ерик.
— Ерик, искам да те питам нещо — обаждам се аз, докато пътуваме. — Днес преглеждах банковите си извлечения и попаднах на „Унито“, където съм прехвърляла пари. Звъннах в банката и те ми обясниха, че била офшорна сметка.
— Аха — кима незаинтересовано Ерик. Чакам да каже нещо друго, но той пуска радиото.
— Ти знаеш ли нещо? — опитвам се да надвикам новините.
— Не — свива рамене той. — Но пък идеята си я бива. Хубаво е човек да сложи малко пари в офшорна сметка.
— Ясно. — Никак не съм доволна от отговора му и ми се иска да се скарам с него, но така и не знам защо.
— Трябва да сипя бензин. — Ерик спира на бензиностанция. — Няма да се бавя.
— Чакай — спирам го аз, когато отваря вратата. — Ще ми купиш ли чипс? Ако има със сол и оцет.
— Чипс ли? — той се обръща и ме поглежда така, сякаш съм му поискала хероин.
— Да, чипс.
— Мила! — той е удивен. — Ти не ядеш чипс. Това го пише в наръчника. Специалистът ни по здравословно хранене ни е препоръчал диета с ниско съдържание на въглехидрати и с много протеини.
— Да, знам… Само че на всеки му се полага по някоя малка глезотийка от време на време, нали? А сега ми се яде чипс.
За момент Ерик се чуди какво да каже.
— Лекарят ме предупреди да очаквам неразумно държание, капризи — заявява той.
— Не е неразумно да изядеш пакет чипс — протестирам аз. — Те не са отровни.
— Мила… мисля за здравето ти — заявява мило Ерик. — Знам колко трудно ти е било да свалиш излишните килограми, за да се побереш в дрехи, два размера по-малки. Инвестирахме в твой личен треньор. Ако си решила да захвърлиш всичко заради пакетче чипс, добре. Още ли го искаш?
— Да — отвръщам по-предизвикателно, отколкото възнамерявах.
Забелязвам раздразнението му, но той успява бързо да го прикрие с усмивка.
— Както кажеш! — трясва вратата на колата. След няколко минути се връща с бърза крачка и носи пакет чипс.
— Заповядай — пуска ги в скута ми и пали.
— Благодаря — усмихвам се с благодарност, но той дори не ме чува. Потегля, а аз се опитвам да отворя пакета, но лявата ми ръка е все още трудно подвижна след катастрофата и не успявам да стисна плика. Накрая го захапвам със зъби, дърпам с дясната ръка и пакетът експлодира.
По дяволите! Чипсът се пръсва навсякъде. И по седалките, и по таблото, и по Ерик.
— Господи! — клати глава той, без да крие раздразнението си. — Да не би да има и по косата ми?
— Извинявай — промълвявам и изтупвам сакото му. — Много, ама много съжалявам…
Цялото купе мирише на сол и оцет. Вкусотия! Обожавам тази миризма.
— Сега ще се наложи да закарам спешно колата на миене — мръщи се отвратен Ерик. — А по сакото ще останат мазни петна.
— Съжалявам, Ерик — казвам отново и продължавам да почиствам раменете му. — Ще плати за химическото чистене. — Отпускам се на седалката, посягам към огромно парче чипс в скута ми и го лапвам.