— Значи нямаш доказателство. Знаех си.
Обръщам му гръб и тръгвам към камината. Джон ме следва.
— Доказателство ли искаш? — чувам го да мърмори. — Като например, че имаш белег като ягода на дясното бедро ли?
— Нямам… — Обръщам се доволно и спирам рязко, когато Ерик ни поглежда от другия край на стаята. — Не знам откъде ти е хрумнала идеята за такова осветление! — Махам с ръка на Ерик, а той отвръща и продължава разговора си.
— Знам, че нямаш белези по бедрата — извива очи Джон. — Нямаш абсолютно никакви белези по рождение. Само една бенка на ръката.
В първия момент мълча. Така е. Какво от това?
— Може да си налучкал. — Скръствам ръце.
— Само че не съм. — Той ме поглежда. — Лекси, не си измислям. Двамата с теб имаме връзка. Обичаме се. Дълбоко и страстно.
— Виж… — Прокарвам ръце през косата си. — Просто… това е пълна лудост! Не бих започнала извънбрачна връзка. Нито с теб, нито с когото и да е. Никога през живота си не съм била невярна…
— Двамата с теб правихме секс на този под преди четири седмици — прекъсва ме той. — Точно тук — кима към пухкава кожа на пода.
Поглеждам я и не знам какво да кажа.
— Ти беше отгоре — добавя той.
— Престани! — Силно притеснена се врътвам и се отдалечавам от него към далечния край на помещението, откъдето вита стълба води към мецанина.
— Да погледнем останалата част — заявява той на висок глас, докато ме следва. — Според мен, ще ти хареса…
— Не, няма — изстрелвам през рамо. — Остави ме на мира.
И двамата сме на върха на стълбата и поглеждаме през металната балюстрада, откъдето се вижда Ерик, а светлините на Лондон нахлуват през огромните прозорци. Не съм справедлива към него. Апартаментът е наистина великолепен.
Застаналият до мен Джон души въздуха.
— Я ми кажи — подхвърля той. — Да не би да си похапвала чипс със сол и оцет?
— Може би — поглеждам го подозрително.
Джон се ококорва.
— Впечатлен съм. Как успя да го вмъкнеш покрай фашиста на хранителния взвод?
— Не е никакъв фашист — сопвам се, обзета от желание да защитя Ерик. — Той просто… грижи се за правилното ми хранене.
— Той е истински Хитлер. Готов е да събере всичкия хляб на света и да го натъпче в концентрационен лагер.
— Престани!
— След това ще пусне много газ. Ще започне с обикновените кифли, след тях ще дойде ред на кроасаните.
— Престани! — Свивам устни, когато усещам неистово желание да се засмея, и му обръщам гръб.
Този тип е по-забавен, отколкото си мислех. Освен това е сексапилен и интересен с тази рошава тъмна коса.
Но пък толкова много неща са забавни и сексапилни. Приятелите са забавни и сексапилни. Не е задължително да съм имала връзка с него.
— Какво искаш? — Накрая се обръщам към него, напълно безпомощна. — Какво очакваш да направя?
— Какво искам ли? — Той мълчи, сбърчил чело, сякаш обмисля отговора си. — Искам да кажеш на съпруга си, че не го обичаш, да тръгнеш с мен и двамата да започнем нов живот.
Той говори напълно сериозно. Идва ми да се изсмея.
— Искаш да дойда да живея с теб — повтарям аз, сякаш да съм сигурна, че съм чула правилно. — Веднага. Просто така.
— Не веднага, след около пет минути. — Той поглежда часовника си. — Трябва да свърша няколко неща преди това.
— Ти си напълно луд — клатя глава.
— Не съм луд — отвръща търпеливо той. — Обичам те. Ти също ме обичаш. Наистина. Просто ми повярвай.
— За нищо не ти вярвам! — В този момент мразя самоувереността му. — Аз съм омъжена, не разбираш ли? Имам съпруг, когото обичам, на когото съм се врекла във вечна вярност. Ето ти доказателството! — Показвам му халката си. — Това е доказателство.
— Обичаш ли го? — Джон сякаш не е видял халката. — Наистина ли го обичаш? Дълбоко в сърцето ти ли е вкоренено това чувство? — Той се удря в гърдите.
Идва ми да изкрещя „Да, лудо влюбена съм в Ерик“ и да го накарам да млъкне завинаги. Работата е там, че поради някаква неясна за мен причина не мога да го излъжа.
— Може би не е чак толкова дълбоко вкоренено… но съм сигурна, че ще стане — отвръщам по-високо, отколкото възнамерявах. — Ерик е чудесен човек, всичко между нас е чудесно.
— Аха — кима любезно Джон. — Само че след катастрофата не сте правили секс, нали?
Зяпвам го и не мога да повярвам.
— Не сте, нали? — Очите му блестят.
— Аз… ние… — заеквам. — Може да сме правили, може и да не сме правили! Не съм свикнала да обсъждам личния си живот с теб.
— Напротив. — Той се натъжава. — Свикнала си. Там е работата. — За моя огромна изненада Джон посяга към ръката ми. Задържа дланта ми за момент и я оглежда. След това много бавно прокарва палец по кожата.