Нямам сили да помръдна. Кожата ми пари, палецът му оставя огнена следа. По гърба ми се спуска тръпка на удоволствие.
— Какво мислиш? — прогърмява гласът на Ерик зад нас, а аз отскачам и дръпвам ръка. Какво мисля ли?
— Мили, изключително е! — Навеждам се над балюстрадата и заявявам с неестествено писклив глас: — Идваме след малко… — Отдръпвам се така, че да не ме вижда, и давам знак на Джон да ме последва. — Виж, писна ми — заявявам шепнешком. — Остави ме на мира. Не те познавам. Не те обичам. И без това в момента ми е безкрайно трудно. Просто искам да продължа живота си заедно с Ерик. Разбра ли? — Тръгвам надолу по стълбите.
— Недей, остани. Моля те! — Джон грабва ръката ми. — Лекси, ти нямаш представа. Не си щастлива с Ерик. Той не те обича, не те разбира.
— Разбира се, че Ерик ме обича! — Сега вече започвам да се притеснявам. — Беше до леглото ми в болницата денонощно, носеше ми великолепни бутикови букети…
— Ти да не би да си мислиш, че не съм искал да бъда до леглото ти денонощно? — Очите на Джон помръкват. — Лекси, това направо ме уби.
— Пусни ме. — Опитвам да изтегля ръката си, но Джон отказва да ме пусне.
— Не можеш да загърбиш нас двамата. — Той отчаяно се вглежда в лицето ми. — Всичко е тук. Скрито е някъде. Знам, че…
— Грешиш! — С огромно усилие изтеглям ръка. — Не е вярно. — Токчетата ми тракат надолу по стълбите и без да се обръщам назад, се хвърлям в прегръдката на Ерик.
— Здрасти! — смее се той. — Защо си се разбързала? Всичко наред ли е?
— Аз… Не ми е много добре. — Вдигам ръка към челото си. — Боли ме главата. Може ли да си тръгваме?
— Разбира се, мила. — Той стисва рамото ми и поглежда към мецанина. — Каза ли довиждане на Джон?
— Да. Хайде да вървим.
Тръгваме към вратата, а аз стискам ръкава на скъпото му сако и допирът с него успокоява опънатите ми нерви. Той ми е съпруг. Него обичам. Това е истината.
Дванайсета глава
Така, трябва да си върна паметта. Писна ми от тази амнезия. Писна ми хората да знаят повече за живота ми от мен самата. Паметта си е моя. Само моя.
Вглеждам се в очите си в огледалото срещу мен. Това е новопридобит навик — да заставам пред огледалото и да виждам единствено очите си. Много ме успокоява. Имам чувството, че виждам старата аз.
— Спомни си, глупачке — нареждам разпалено. — Спомни си.
Очите ми ме гледат така, сякаш знаят, ала няма да ми кажат тайната. Въздишам и отпускам разочарована чело на огледалото.
Откакто се върнахме от апартамента, се опитвам отчаяно да си припомня последните три години. Разглеждах албуми със снимки, гледах филми, които вече съм „гледала“, слушах песни, които съм сигурна, че старата Лекси е слушала стотици пъти… Само че не се получи. В което и чекмедже на ума да са заключени спомените ми, ключът липсва, а то отказва да се отвори само единствено защото съм пуснала песента „Ти си красива“ на Джеймс… който и да беше.
Тъп потаен мозък. Кой командва? Аз или той?
Вчера ходих при невролога Нийл. Той кимаше съчувствено, докато аз изливах всичките си проблеми и надраска един куп бележки. След това заяви, че всичко това било забележително и някой ден ще напише научна разработка във връзка с моя случай. Когато го притиснах, той добави, че може да ме изпрати при терапевт, ако искам.
Не ми трябва никаква терапия. Искам си спомените. Огледалото се замъглява от дъха ми. Притиснала съм чело толкова силно, сякаш отговорите са вътре и ще успея да ги извлека, щом се съсредоточа…
— Лекси? Тръгвам. — Ерик влиза в спалнята. Извадил е някакво дивиди от обвивката. — Мила, оставила си го на килима. Това ли е мястото на дивидито?
Посягам към дивидито. На него е записана „Амбиция“, първи епизод, който започнах да гледам преди няколко дни.
— Много се извинявам, Ерик — бързам да отговоря и го вземам от него. — Нямам представа как е попаднало там.
Лъжа. Попадна там, докато Ерик го нямаше, а аз бях пръснала поне петдесет дивидита на килима заедно със списания, албуми и обвивки от бонбони. Ако беше видял хаоса, сигурно щеше да получи удар.
— Таксито ще те чака долу в десет — напомня ми той. — Тръгвам.
— Супер. — Целувам го, както всяка сутрин, и вече ми се струва съвсем естествено. — Приятен ден!
— И на теб. — Той стиска рамото ми. — Дано мине добре.
— Разбира се — отвръщам самоуверено аз.
Днес се връщам на работа, на цял ден. Няма да поема отдела… Очевидно не съм готова. Ще започна да се запознавам отново с работата и да наваксам всичко онова, което съм пропуснала. От катастрофата минаха пет седмици. Не мога повече да си стоя вкъщи, трябва да правя нещо. Трябва да си върна живота. И приятелките.