— Здрасти, Лекси! — смотоляват те и Фи свива рамене. Добре, не беше усмивка, но поне реагира.
— Много си хубава, Фи! Този топ е върхът. — Посочвам кремавата й блуза и тя проследява слисана погледа ми. — И Дебс изглежда супер. Ами Каролин! Косата ти е невероятна, тази прическа… и ботушите!
— Тези ли? — Каролин изсумтява и подритва единия кафяв велурен ботуш с другия. — Имам ги от години.
— Нищо… пак са страхотни.
Цялата тръпна от нерви и дрънкам глупости. Нищо чудно, че и трите ми се струват объркани. Фи е скръстила ръце, а Дебс се удържа да не прихне.
— Както и да е. — Насилвам се да си събера ума в главата. — Донесла съм ви нещо. Фи, това е за теб, Дебс…
Раздавам им пликчетата и в същия момент ми се струват прекалено лъскави и неподходящи.
— Какво е това? — пита намръщената Дебс.
— Ами… Просто за да… — мънкам аз. — Вие сте ми приятелки и… Хайде! Отворете ги.
Те се споглеждат притеснени, но започват да отварят.
— „Гучи“? — ахва Фи и вади зелена кутия за бижута. — Лекси, не мога да приема…
— Моля те! Моля те. Просто я отвори, ще видиш…
Фи я отваря и вътре лъсва златен часовник гривна.
— Помниш ли? — питам разпалено аз. — Едно време ги гледахме по витрините. Всеки уикенд. А сега имаш.
— Всъщност… — въздиша Фи с неудобство. — Лекси, подариха ми същата преди две години.
Тя вдига ръка и на китката й блести същият часовник, но не толкова лъскав, тъй като е бил носен.
— Така ли? — Сърцето ми се свива. — Добре. Нищо. Мога да я върна или да я сменя, да ти взема нещо друго…
— Лекси, не мога да го използвам — прекъсва ме Каролин и ми връща парфюма, който съм й купила, и кожената чанта. — От тази миризма ми се гади.
— Но тя ти е любимата — отвръщам напълно слисана.
— Беше — поправя ме тя. — Преди да забременея.
— Ти си бременна? Господи, Каролин, честито! Та това е чудесно! Много се радвам за теб. Мат ще бъде най-страхотния татко на света…
— Бебето не е от Мат — прекъсва ме тя.
— Не е ли? — ахвам аз. — Но как… Вие двамата да не би да сте се разделили?
Не е възможно. Просто е невероятно. Всички смятахме, че Каролин и Мат ще бъдат заедно завинаги.
— Не ми се говори по този въпрос — срязва ме Каролин и с ужас откривам, че очите й са пълни със сълзи. Тя пъхва плика в ръцете ми, обръща ми гръб и влиза в офиса.
— Браво, Лекси — подхвърля саркастично Фи. — Тъкмо когато си мислехме, че е преживяла раздялата с Мат.
— Не знаех! — Наистина нямах представа. — Много съжалявам… — Потривам лице. Усещам, че съм се изчервила. — Дебс, отвори подаръка си.
Купила съм на Дебс кръст с диаманти. Тя толкова си пада по бижута, че тук няма да има грешка. Със сигурност ще го хареса. Дебс мълчаливо отваря подаръка.
— Знам, че е доста екстравагантен — започвам нервно аз. — Искаше ми се да е нещо специално…
— Кръст! — Дебс набутва кутийката в ръцете ми и носът й се набръчква така, сякаш е подушила някаква гадост. — Не мога да го нося. Аз съм еврейка.
— Еврейка ли? — ахвам. — Откога?
— Откакто съм сгодена за Джейкъб — отвръща тя, все едно че е очевидно. — Приех юдаизма.
— Виж ти! Сгодена значи? — Чак сега забелязвам платинения пръстен на лявата й ръка с диамант в средата на халката. Дебс носи толкова много пръстени, че не го бях забелязала. — Кога е сватбата? — питам възторжено. — Кажи къде ще бъде?
— Следващия месец. — Тя извръща поглед. — В Уилтшър.
— Следващия месец ли? Господи, Дебс! Но аз не съм получила…
Млъквам и усещам колко неловко се е получило. Тъкмо се канех да кажа, че не съм получила покана.
Не съм получила покана, защото не съм поканена.
— Искам да кажа… честито! — Успявам да задържа ведрата усмивка. — Ще мине чудесно. Не се притеснявай, ще върна кръста и часовника… и парфюма… — С треперещи ръце започвам да тъпча подаръчните опаковки в едно от пликчетата.
— Да — обажда се Фи с известно неудобство. — Чао, Лекси.
— Чао. — Дебс така и не ме погледна в очите. И двете тръгват, а аз оставам да гледам след тях и да се старая да не заплача.
Браво, Лекси! Не само че не спечели приятелките си, ами прецака нещата още повече.
— А подарък за мен? — прозвучава саркастичният глас на Байрън и аз се обръщам към него. Застанал е в коридора с чаша кафе в ръка. — Много мило, Лекси!
Господи, от този ми призлява. Каква змия!
— Здрасти, Байрън — отвръщам с приповдигнат глас. — Радвам се да те видя.
Призовавам всички сили, вирвам брадичка и отмятам коса. Няма да се предам.
— Много смело, че се върна, Лекси — заявява Байрън, когато тръгваме по коридора. — Достойно за възхищение.