— Не — Байрън вдига ръце. — Лекси, това е просто чудесно. — Той ме поглежда и по устните му отново плъзва вече познатата ми саркастична усмивка, след това започва да цъка с език, сякаш си е припомнил нещо. — Сетих се за нещо. Оставих ти нещо, с което да се занимаеш като шеф на отдела. Прецених, че така е най-правилно.
Най-сетне. Сети ли се кой е шефът?
— Да, кажи — вирвам брадичка. — За какво става въпрос?
— Получихме имейл от високо място, че хората не спазват обедната почивка. — Той бръква в джоба си и вади лист. — Саймън иска всички директори на отдели да скастрят екипите си. За предпочитане още днес. — Байрън извива невинно вежди. — Да ти оставя ли едно копие?
Мръсник! Гадняр!
Крача из кабинета си, отпивам кафе, а стомахът ми се е свил от нерви. Никога досега не ми се е случвало да „скастрям“ когото и да е. Камо ли цял отдел, и то по време, когато се опитвам да докажа, че съм им приятелка, а не адско изчадие в ролята на шефка.
Поглеждам отново имейла на Наташа, личната асистентка на Саймън.
Колеги, Саймън научи, че хора от персонала редовно ползват повече от час за обедна почивка. Това е недопустимо. Саймън ще ви бъде много благодарен, ако се разберете по този въпрос с екипите и въведете по-строга дисциплина.
Благодаря.
Добре. Работата е там, че никъде не пише, че трябва да се накарам на хората от отдела си. Следователно не е нужно да бъда агресивна. Мога да им го съобщя мило и приятелски.
Ще пусна някоя шега като стара приятелка! Ще започна така: „Слушайте, колеги! Обедната ви почивка не е ли достатъчно дълга?“ Извивам очи, за да покажа, че се опитвам да бъда иронична, и всички ще се засмеят, а някой ще попита: „Има ли проблем, Лекси?“ Аз ще се усмихна многозначително и ще отвърна: „Не излиза от мен, а от надутите костюмари на горния етаж. Затова постарайте се да се връщате навреме, става ли?“ Няколко човека ще кимнат, все едно отвръщат „Става!“ Така всичко ще бъде наред.
Да. Така е добре. Поемам си дълбоко дъх, сгъвам листа, натъпквам го в джоба си и излизам от кабинета. Тръгвам към главния офис.
Вътре цари какофония от гласове, които обсъждат разни неща по телефона или просто си говорят. В първия момент никой не ме забелязва. След това Фи вдига поглед, сръчква Каролин, тя на свой ред побутва момиче, което не познавам и което приключва много бързо телефонния си разговор. В цялата стая колегите затварят телефоните, вдигат очи от екраните на компютрите и целият офис замира.
— Здравейте, всички! — Усещам как лицето ми гори. — Здравейте! Как е?
Никой не отговаря, никой с нищо не показва, че ме е чул. Зяпнали са ме и чакат да продължа.
— Добре! — опитвам се да говоря ведро. — Просто исках да ви попитам… Достатъчно дълга ли е обедната ви почивка?
— Какво? — пули се момичето, настанило се на моето бюро. — Да не би да имаме право на по-дълги?
— Не — бързам да отговоря. — Искам да кажа, че са прекалено дълги.
— Според мен са съвсем добре — свива рамене тя. — Един час е точно колкото да отидеш на пазар.
— Да — съгласява се друго момиче. — Колкото да стигнеш до Кингс Крос и да се върнеш.
Добре, май никой не разбра защо питам. Две от момичетата в ъгъла започнаха отново да си приказват.
— Слушайте всички! Моля ви, изслушайте ме! — Гласът ми става писклив. — Трябва да ви кажа нещо. Става въпрос за обедната почивка. Някои хора във фирмата… ъъъ… не казвам, че е някой от вас…
— Лекси — прекъсва ме Каролин. — Какво, по дяволите, се опитваш да ни кажеш? — Фи и Дебс избухват в смях и аз цялата поруменявам.
— Вижте… — опитвам се да запазя спокойствие. — Говоря сериозно.
— Сссссериозно — повтаря някой и се понася кикот. — Говори сссссериозно.
— Много смешно! — опитвам се да се усмихна. — Слушайте, наистина говоря сериозно…
— Наиссссстина сссссериозно…
Ето че почти всички в стаята съскат или се кискат, или и двете. Изглеждат доволни, забавляват се за моя сметка, докато не мен никак не ми е до смях. Неочаквано хартиено самолетче прелита покрай мен и пада на пода. Отскачам уплашено и всички избухват в смях.
— Добре, слушайте, просто спазвайте времето, определено за обедна почивка, става ли? — питам отчаяно.
Никой не ме слуша. Ново самолетче ме удря по носа, последвано от гумичка. В очите ми напират сълзи.
— Добре, доскоро! — успявам да изрека. — Благодаря ви за усилената работа. — Преследвана от смеха им, излизам от офиса. Пред очите ми плува пелена, когато се насочвам към дамската тоалетна и се разминавам с Дейна в коридора.
— В тоалетната ли си тръгнала, Лекси? — пита изненадано тя. — Нали знаеш, че имаш ключ за шефската. Там е доста по-чисто.