— Нищо. — Насилвам се да се усмихна. — Няма нищо.
Насочвам се към първата кабинка, трясвам вратата и сядам на капака на тоалетната чиния, за да подпра главата си с ръце. Напрежението започва да се оттича от тялото ми. Това определено бе най-унизителното преживяване в живота ми.
Като изключим случката с белия бански.
Как е възможно да съм искала да стана шеф? Защо? Единственото, което съм постигнала, е да изгубя приятелките си и да накарам всички да съскат по мен. И то защо? За да имам канапе в кабинета ли? Заради визитките?
Най-сетне уморено вдигам глава и оглеждам задната част на вратата, покрита с графити. Открай време използваме вратата като табло за съобщения или просто като отдушник, на който са записани шеги, подигравки или тъпи забележки. Мястото се запълва, а тъй като никой от ръководния състав не влиза тук, е напълно безопасно.
Преглеждам написаното и се усмихвам на разни клевети за Саймън Джонсън, когато ново съобщение, написано със син маркер, привлича погледа ми. Написано е с почерка на Дебс: „Кобрата се върна.“
Под него се мъдри надпис с химикалка: „Не се безпокой, плюх в кафето й.“
Има един-единствен начин да се съвзема и той е, като се напия безпаметно. Час по-късно съм в бара на хотел „Батгейт“, съвсем наблизо до офиса, и допивам третото си мохито. Светът вече ми се струва малко размазан, но аз нямам нищо против. Ако питате мен, колкото по-размазан, толкова по-добре, стига да успея да запазя равновесие на високия стол.
— Ехо — вдигам ръка, за да привлека вниманието на бармана. — Още едно може ли?
Барманът извива вежди и отвръща:
— Разбира се.
Наблюдавам го презрително как вади ментата. Няма ли да ме попита защо искам още едно? Няма ли да ме отпусне малко от мъдростта, която барманите натрупват?
Той поставя коктейла на подложка, добавя купичка фъстъци, които аз презрително отмествам. Не искам нищо да размива вкуса на алкохола. Искам да го усетя право в кръвта си.
— Нещо друго ще желаете ли? Нещо да похапнете?
Той посочва малко меню, но аз не му обръщам никакво внимание и отпивам огромна глътка мохито. Напитката е студена, резлива, с вкус на лимон, просто съвършена.
— Приличам ли ви на гаднярка? — питам аз. — Кажете ми честно.
— Не — усмихва се барманът.
— Очевидно съм истинска гаднярка. — Отпивам нова глътка мохито. — Така разправят всичките ми приятелки.
— Значи приятелките ви не струват.
— Едно време струваха. — Оставям коктейла и го зяпвам нещастно. — Просто не знам къде се обърка животът ми.
Говоря завалено, дори самата аз го усещам.
— Всички така разправят. — Някакъв тип в другия край на бара вдига очи от вестника си. Долавям американски акцент и забелязвам олисялото му теме. — Никой не знае къде сме сгафили.
— Ама аз наистина не знам. — Вдигам пръст. — Катастрофирах… и прас! Събуждам се и се оказва, че съм влязла в кожата на пълна гаднярка.
— Влязла си в кожата на супер готино гадже — американецът се мести до мен с усмивка. — А аз не бих заменил подобно телце за нищо на света.
Поглеждам го учудено и най-сетне загрявам.
— Ясно! Флиртуваш с мен! Извинявай, но вече съм омъжена. За един мъж. Той ми е съпруг. — Вдигам лявата си ръка, напипвам халката и му я показвам. — Виждаш ли? Омъжена. — Замислям се за момент. — Освен това си имам любовник.
Барманът изсумтява. Поглеждам го подозрително, но той ме наблюдава напълно сериозен. Отпивам нова глътка, усещам как алкохолът ме хваща и жужи из главата ми. Очите ми се премрежват и заведението се завърта.
Хубава работа. Заведенията трябва да се движат.
— Ще ти призная, че не пия, за да забравя — обръщам се отново към бармана. — Вече съм забравила всичко. — Този лаф ми се струва страшно смешен и аз започвам да се кискам неудържимо. — Ударих си главата и забравих всичко. — Притискам ръка към стомаха си, а в очите ми напират сълзи. — Дори забравих, че си имам съпруг. Само че него го има.
— Аха! — Барманът и американецът се споглеждат.
— Разправят, че нямало лек. Но истината е, че понякога лекарите грешат, нали? — Оглеждам хората в бара. Доста от клиентите слушат какво разправям, а някои от тях дори кимат.
— Лекарите винаги грешат — потвърждава американецът. — Те се истински задници.
— Именно! — обръщам се към него. — Да знаеш, че си прав! Точно така! — Отпивам дълга глътка мохито и се обръщам към бармана: — Може ли да те помоля за една услуга? Би ли взел шейкъра, за да ме удариш по главата с него? Разправят, че нямало да помогне, но какво им разбират тиквите?
Барманът се усмихва, очевидно решил, че се шегувам.