Само че нещо ме задържа в банята и аз продължавам да притискам телефона към ухото си.
— Реших, че така спомените ще се върнат — обяснявам накрая и присядам на ръба на ваната. — Просто си мислех, че спомените са заключени и ако успея… толкова е трудно…
— На мен ли го казваш — отвръща Джон и аз си представям сивата му тениска, дънките, мръщи се по типичния за него начин, държи телефона с едната ръка, докато другата е зад главата му и виждам подмишницата…
Образът е толкова жив, че ахвам.
— Беше… — прочиствам гърлото си. — Нали се сещаш. Секс. Знаеш… секс.
— Знам какво е секс — потвърждава той. — Освен това знам какъв е сексът с Ерик. Той е умел… внимателен… а какво въображение има само…
— Престани! Все едно че изтъкваш някакви недостатъци…
— Трябва да се видим — прекъсва ме рязко Джон. — Говоря напълно сериозно.
— Не може. — Усещам, че цялата тръпна. Все едно само крачка ме дели от бездната. Трябва да се спра.
— Много ми липсваш. — Гласът му е станал по-тих и дрезгав. — Лекси, нямаш представа колко много ми липсваш. Имам чувството, че нещо в мен се разкъсва, когато не съм с теб…
Дланта ми е потна и слушалката започва да се изплъзва. Не мога да го слушам повече. Объркана съм. Цялата треперя. Ако това е истина, ако той казва истината…
— Трябва да затварям — прекъсвам го аз. — Ще повикам Ерик.
С разтреперани крака отключвам банята и тръгвам към другата. Държа телефона далече от мен, сякаш е заразен.
— Лекси, чакай — чувам гласа му, но не отговарям.
— Ерик! — провиквам се, когато приближавам до вратата и той се показва, увит в хавлиена кърпа. — Джон те търси. Архитектът ти.
Тринайсета глава
Опитах. Наистина опитах. Направих всичко, което успях да измисля, за да докажа на отдела, че не съм адско изчадие.
Подготвих постер, в който предложих идеи за сближаване, но никой не откликна. Поставих цветя на первазите на прозорците, но никой не ги спомена. Днес купих огромна кошница с кроасани с пълнеж от боровинки, ванилов крем и шоколад и ги оставих върху ксерокса с надпис: „От Лекси! Да ви е сладко!“
Преди няколко минути надникнах и забелязах, че никой не си е взел. Нищо, още е рано. Ще им дам още десет минути и ще отида отново да проверя.
Отварям отново папката, над която работех, след това включвам друг документ на компютъра и се опитвам да проверя данните. Без да искам се прозявам и отпускам глава на бюрото. Уморена съм. Не, не съм просто уморена, а разбита отвсякъде. Всеки ден идвам в седем сутринта, за да отхвърля поне част от купищата документи. Очите ми са зачервени от безкрайно взиране ту в разни разпечатки, ту в екрана на компютъра. Четенето няма край.
За малко да не се върна на работа. В деня, след като двамата с Ерик почти правихме секс, се събудих бледа, със зверско главоболие и никакво желание да се появя отново на работа. Затътрих се в кухнята, направих си чаша чай с три лъжици захар, седнах и написах на един лист:
Възможности
Откажи се
Не се отказвай
Взирах се в написаното цяла вечност. Накрая задрасках „Откажи се“.
Ако се откажеш, така и няма да разбереш. Никога няма да разбереш дали си щяла да се справиш, или не. Освен това не знам нищичко за живота си. Затова сега съм в кабинета си и се трудя над предложенията за цени от 2005 година. Може да се окаже, че е нещо важно.
Не може да бъде. Просто няма начин да бъде нещо важно. Затварям папката, размърдвам крака и се приближавам на пръсти до вратата. Открехвам я и надничам с надежда към главния офис. Кошницата се вижда през прозореца. Все още никой не я е пипнал.
Не проумявам. Какво става? Защо никой не си е взел? Да не би да не са разбрали, че кифлите са за всички? Излизам от стаята и влизам в огромния главен офис.
— Здравейте! — започвам ведро. — Просто исках да ви кажа, че съм ви донесла кифли. Опечени са тази сутрин. Така че… давайте. Вземете си!
Отговор няма. Все едно че никой не е забелязал присъствието ми. Да не би неочаквано да съм станала невидима?
— И така — насилвам се да се усмихна. — Да ви е сладко! — Врътвам се и излизам.
Направих, каквото можах. Ако искат кифлички, да си вземат. Ако не искат, да не си вземат. Точка по въпроса. Пет пари не давам. Връщам се зад бюрото си, отварям един от новите финансови отчети и прокарвам пръст по колоните. След няколко минути се отпускам назад и потривам очи. Тези цифри просто потвърждават онова, което вече ми е известно. Постиженията на отдела ми са близки до нулата.
Миналата година продажбите малко са се покачили, но въпреки всичко договорите са малко. Ще загазим, ако не променим нещата. Онзи ден го споменах пред Байрън, но той не ми обърна никакво внимание. Как е възможно чак пък толкова да не му пука? Написвам на едно листче: „Говори с Байрън за продажбите.“ След това оставям химикалката.