Най-сетне имам представа какво да кажа.
— А, да — възползвам се от възможността. — За съжаление дистрибуторите не са на ниво, Саймън. Ще трябва да си потърсим други.
— Я стига, Лекси! — избухва в смях Байрън. — Те ни предложиха нови маршрути и пакетни цени. — Обръща се към Саймън: — Миналата седмица прекарах с тях цял ден. Джеймс Гарисън е преобразил фирмата. Останах силно впечатлен.
Цялата пламвам. Мръсна гадина.
— Лекси, не си ли съгласна с Байрън? — обръща се изненадан към мен Саймън. — Ти познаваш ли Джеймс Гарисън?
— Ами… не, не се познаваме — преглъщам. — Сигурно си прав, Байрън.
Този път ми заби ножа много успешно. Направи го нарочно. Следва неловко мълчание. Забелязвам, че Саймън ме наблюдава, без да крие разочарованието си.
— Така — въздъхва накрая той. — Трябва да вървя. Радвам се, че се видяхме, Лекси.
— Чао, Саймън — изпращам го от офиса и се опитвам да си придам самоуверен шефски вид. — Нямам търпение да наваксам. Може някой ден да обядваме заедно…
— Я погледни, Лекси — Байрън сочи дупето ми. — Има нещо на полата ти. — Извивам се и отлепям една бележка. Поглеждам и ми се приисква земята да се отвори и да ме погълне. Някой е написал с яркочервен маркер: „Падам си по Саймън Джонсън.“
Поглеждам Саймън. Имам чувството, че главата ми ще избухне.
Байрън едва сдържа кикота си.
— Ето още едно — пресяга се и отлепва ново листче. „Саймън, изчукай ме.“
— Това е глупава шега! — смачквам листчетата напълно отчаяна. — Персоналът се забавляваше…
На Саймън Джонсън обаче никак не му е забавно.
— Ясно — заявява след малко той. — Доскоро, Лекси.
Обръща се и се отдалечава по коридора заедно с Байрън. След секунда чувам гласа на Байрън:
— Сега сам се убеди, Саймън. Тя е напълно…
Гледам след тях все още разтреперана. Това беше. Кариерата ми е съсипана още преди да успея да вляза в крачка. Връщам се в кабинета си и се тръшвам на стола. Не мога да я върша тази работа. Прецакана съм отвсякъде. Байрън ме изигра. Никой не иска кифличките ми.
Последната мисъл ми се струва най-болезнена, не се стърпявам и по бузите ми рукват сълзи. Заравям лице в ръцете си и се оставям на риданията. Мислех, че ще бъде страхотно. Мислех, че да си шеф, е забавно и вълнуващо. Не съм и предполагала… Не ми е минавало през ума, че…
— Здрасти. — Някакъв глас пронизва мислите ми и аз вдигам глава. Фи е застанала на прага.
— А, здравей — бърша очи с един замах. — Извинявай, аз просто…
— Добре ли си? — пита тя с известно неудобство.
— Да, добре съм. Съвсем добре. — Отварям едно от чекмеджетата на бюрото, за да извадя кърпичка и да си избърша носа.
— С какво да ти помогна?
— Извинявай за лепящите се листчета. — Тя прехапва устни. — Изобщо не ни мина през ум, че Саймън може да слезе. Просто искахме да се посмеем.
— Няма нищо — гласът ми трепери. — Откъде ще знаете.
— Той какво каза?
— Не беше много доволен — въздишам. — Но той така или иначе не е особено доволен от мен, така че какво значение има?
Отчупвам хапка шоколадова кифла, натъпквам я в устата си и настроението ми веднага става по-добро. Само че това трае не повече от наносекунда.
Фи не откъсва поглед от мен.
— Мислех, че вече не ядеш въглехидрати — промълвява най-сетне.
— Да бе. Да не би да си въобразяваш, че мога да изкарам без шоколад? — Отхапвам нова огромна хапка кифличка. — Жените имат нужда от шоколад. Това е научно доказано.
Следва мълчание, аз вдигам очи и забелязвам, че Фи ме гледа напълно объркана.
— Много странно — признава тя. — Говориш като старата Лекси.
— Че аз съм старата Лекси. — Щом разбирам, че се налага да започна с обясненията от начало, ме притиска силна умора. — Фи… представи си, че се събуждаш утре и откриваш, че е 2010 година. Налага ти са да приемеш новия си живот и разбираш, че си била съвсем различен човек. Така е при мен. — Отхапвам отново, оглеждам кифлата и я оставям на бюрото. — Да не говорим, че не познавам новия човек, в когото съм се превърнала. Нямам представа защо е станала такава. Доста е… ами… трудно е.
И двете мълчим. Аз не вдигам очи от бюрото, дишам тежко и роня кифлата на малки парченца. Не смея да вдигна поглед, да не би Фи да каже нещо саркастично, както става всеки път напоследък, или да ми се присмее, защото отново ще избухна в сълзи.
— Лекси, съжалявам.
Когато заговаря, гласът й е толкова тих, че едва го чувам.
— Аз… нямах представа. Просто ти… външно си съвсем същата…
— Знам — усмихвам й се тъжно. — Приличам на кукла Барби, само че брюнетка. — Кичур кестенява коса се измъква от кока, но аз не го прибирам. — Когато се видях в огледалото в болницата, за малко да получа удар. Просто нямах представа коя съм.