— Както и да е, пращат ти много поздрави — прекъсва ме тя. — Андрю иска да го посъветваш за ските.
Ски ли? Че аз не карам ски.
— Мамо… — Вдигам ръка към челото си, забравила за раната, и се мръщя от болка. — За какво говориш?
— Готово! — Морийн се връща с портокаловия сок. — Доктор Хармън идва, за да те прегледа.
— Трябва да вървя, миличка. — Мама се изправя. — Оставих колата на улицата и се наложи да платя безобразни осем лири. Не ги е срам!
Тук нещо не е наред. Таксата не е осем лири. Не е ли петарка, не че някога съм се качвала на кола…
Стомахът ми се свива. Господи! Мама е започнала да изкукуригва. Това е. Сигурно я хваща старческа склероза, а е едва на петдесет и четири. Ще трябва да поговоря с някого от лекарите за нея.
— Ще се върна с Ейми и Ерик — обяснява тя и тръгва към вратата.
Ерик ли? Понякога кръщава кучетата си с много странни имена.
— Добре, мамо — усмихвам се подигравателно. — Нямам търпение.
Отпивам глътка сок и се чувствам напълно разбита. Всички си мислят, че майките им са малко луди. Само че моята е много луда. Ами ако се наложи да я изпратя в старчески дом? Какво ще правя с кучетата?
Почукване на вратата прекъсва мислите ми, влиза млад лекар с тъмна коса, последван от трима в престилки.
— Здрасти, Лекси — поздравява бързо той. — Аз съм доктор Хармън, един от невролозите. Това са Никол, медицинска сестра, и Даяна и Гарт, стажанти. Как се чувстваш?
— Добре, като изключим, че нещо не е наред с лявата ми ръка — признавам аз. — Все едно че съм спала върху нея и сега не иска да помръдне.
Вдигам ръка, за да демонстрирам, и отново прелестният маникюр ме стряска. Трябва да разпитам Фи къде сме ходили снощи.
— Така — кима лекарят. — Ще се погрижим. Може да се наложи да отидеш на физиотерапия. Първо обаче искам да ти задам няколко въпроса. Не се притеснявай, че някои ще ти се сторят глупави. — Той ми отправя професионалната си усмивка и аз оставам с чувството, че поне хиляда пъти преди е казвал на пациенти същите думи. — Ще ми кажеш ли как се казваш?
— Името ми е Лекси Смарт — отвръщам бързо. Доктор Хармън кима и щраква с пръсти.
— Кога си родена?
— През 1979 година.
— Браво. — Драсва нещо в бележника си. — Виж, Лекси, когато си катастрофирала, си ударила главата си в предното стъкло. На мозъка ти имаше лек оток, но ми се струва, че си извадила късмет. Затова се налага да направим някои изследвания. — Той стисва химикалката. — Гледай върха на химикалката, докато я местя наляво и надясно…
Лекарите не ти позволяват да вмъкнеш и дума, нали?
— Извинете! — махам с ръка, за да привлека вниманието му. — Май ме бъркате с някоя друга. Не съм катастрофирала с никаква кола.
Доктор Хармън се мръщи и прехвърля две страници от папката, която държи.
— Тук пише, че пациентката е ранена по време на катастрофа. — Вдига поглед и очаква потвърждение.
Защо пита сестрите? Аз съм потърпевшата.
— Значи са записали грешно — заявявам непоколебимо. — Бях в един клуб с приятелки, тичах, за да хвана такси, и паднах. Това е. Спомням си много добре.
Доктор Хармън и Морийн си разменят удивени погледи.
— Със сигурност става дума за катастрофа — прошепва Морийн. — Единият автомобил е ударил другия отстрани. Бях в спешното, когато я докараха. И нея, и другия шофьор. Той има леко нараняване на ръката.
— Не е възможно да съм катастрофирала. — Опитвам се да бъда търпелива. — Първо, нямам кола. Освен това не шофирам!
Имам намерение да взема книжка някой ден. А след като животът в Лондон и уроците са толкова скъпи, не мога да си го позволя, да не говорим, че не съм и помисляла да си купувам автомобил.
— Значи нямаш… — Доктор Хармън отваря нова страница и присвива очи към написаното. — Мерцедес кабриолет.
— Мерцедес ли? — смея се аз. — Вие майтапите ли се?
— Ама тук пише…
— Вижте — прекъсвам го тихо и любезно. — Веднага ще ви кажа колко изкарва двайсет и пет годишна търговска представителка в „Мокети Делър“, а вие ще ми кажете дали с тези пари мога да си позволя мерцедес кабриолет.
Доктор Хармън отваря уста, но стажантката го докосва по рамото и го прекъсва. Тя надрасква нещо и докторът се сепва, очевидно шокиран. Вдига поглед към стажантката, тя извива вежди, поглежда ме и отново посочва написаното. Приличат на двойка беладжии, изгонени от училище.
Доктор Хармън пристъпва напред и ме поглежда внимателно. Сърцето ми започва да бие бързо-бързо. Гледала съм „Спешно отделение“ и знам какво означават такива погледи.
— Лекси, направихме сканиране и открихме нещо неочаквано. Може да се окаже, че е нищо, но…
Само че няма случай, в който да се окаже, че е нищо, нали? Иначе защо ще го откривате?