— Добре съм, благодаря. Вече се оправям — опитвам се да се усмихна.
Трябваше да отложа тази среща. Нямам представа какво търся тук.
— Така! Набелязала съм ти изключителни неща. — Ан ме води към една кабинка и ми показва редица дрехи. — Има нови модели, нови стилове, но според мен ще ти стоят добре…
Какви ги говори тя? Какви модели, какви стилове? Всичките са костюми в неутрални цветове. И без това вкъщи имам пълен гардероб със същите дрехи.
Ан ми показва сако след сако, обяснява за джобове и дължини, но аз не чувам нито дума. Нещо жужи в главата ми като насекомо и става все по-шумно…
— Предложи ми нещо по-различно — прекъсвам я остро. — Имаш ли нещо по-живо…
— Живо ли? — повтаря обърканата Ан. Колебае се, след което посяга към друго бежово сако. — Това е раздвижено…
Излизам от кабинката и имам чувството, че ще се задуша. Кръвта бумти в ушите ми. Чувствам се като малоумна.
— За нещо такова ти говоря — дръпвам пурпурна минирокля с ярки точки. — Тази е чудесна. С нея мога да отида в някой клуб.
Ан е готова да припадне.
— Лекси — успява да каже най-сетне тя. — Това съвсем не е твоят стил.
— Напротив — предизвикателно дръпвам роклята. — И тази.
Точно такива дрехи бих си избрала едно време, само че тези са поне един милион пъти по-скъпи.
— Лекси! Лекси… — Тя притиска пръсти в основата на носа си и си поема дълбоко дъх. — Аз съм ти стилистка. Знам какво ти отива. Ти си си изработила изключителен професионален стил и двете с теб отделихме много време, докато…
— Скучен е. Задушава ме. — Дръпвам бежова рокля без ръкави от ръцете й и я налагам на себе си. — Аз не съм жена за такава рокля. Просто не съм.
— Напротив, Лекси.
— Не съм. Искам да се забавлявам. Искам цветове.
— Колко години вече носиш бежово и черно? — Ан е много напрегната. — Лекси, ти ме предупреди на първата ни среща, че ти трябват дрехи за работа в неутрални цветове.
— Това е било едно време, нали? — опитвам се да потисна нетърпението си, но май събитията от деня си казват думата. — Много неща се промениха. Аз съм се променила.
— Виж тази — Ан ми подава нова рокля в бежово с малки плисета. — Тази е типично в твой стил.
— Не е.
— Напротив.
— Не е за мен. Не обичам бежово. Не искам да бъда жена, която се облича в бежово! — В очите ми бликват сълзи.
Започвам да вадя фиби от кока, защото нямам търпение да се отърва от него.
— Не съм от жените, които носят бежови костюми! Не съм от жените, които всеки ден си вдигат косата на кок. Не съм от жените, които профукват хиляди за вино. Не съм от жените, които… предават приятелите си…
Вече хлипам неудържимо. Кокът ми не иска да се разпадне и кичури коса стърчат от главата ми като на плашило. Лицето ми е мокро от сълзи. Бърша ги с опакото на ръката и ужасената Ан бърза да вземе роклята.
— Да не изцапаш „Армани“ — сопва се тя.
— Ето ти я — натъпквам я в ръцете й аз. — Дръж си я! — Без да кажа и дума повече, си тръгвам.
Слизам в кафенето на първия етаж, поръчвам си горещ шоколад и го пия, докато вадя фибите от косата си. След това си поръчвам още един с поничка. След известно време, когато въглехидратите са напълнили стомаха ми като топла успокояваща възглавница, се чувствам по-добре. Трябва да има някакъв начин, разбира се, че трябва да има. Ще работя целия уикенд, ще открия разрешение, ще спася отдела.
Откъм джоба ми се разнася пиукане. Вадя телефона и виждам, че съм получила есемес от Ерик.
Как си? До късно ли работиш?
Поглеждам думите трогната. Наистина съм изключително трогната. Ерик държи на мен. Мисли за мен.
Прибирам се — пиша аз. Днес ми липсваше.
Не е точно така, но звучи добре.
И ти ми липсваше! — отвръща веднага той.
Знаех си аз, че бракът има смисъл. Това е. Някой да държи на теб, когато всичко друго се скапва. Някой да те развеселява. Дори само есемесът на Ерик ме кара да се чувствам един милион пъти по-затоплена от шоколада. Докато съчинявам отговор, телефонът отново сигнализира. Какво ще кажеш за Мон Блан?
Пак ли този Мон Блан? Това пък какво е? Сигурно някой коктейл.
Очевидно за Ерик означава много. Има един-единствен начин да разбера.
Супер! — отговарям аз. Нямам търпение.
Грабвам си чантата, излизам от „Ландриджес“ и спирам такси.
За двайсетина минути си пристигам вкъщи и през това време прочитам три заключения от папката, всяко по-потискащо от предишното. Продажбите на мокети не са били по-ниски в цялата история на фирмата, докато всички останали отдели процъфтяват. Накрая затварям папката и поглеждам през прозореца на таксито, а мислите не ми дават мира. Ако мога да измисля някаква спасителна стратегия… Знам, че мокетите все още имат бъдеще…