Колин Коулман — Пожелай си звездите
На Джулиан, Бети и Сейди,
които вярваха, че това може да бъде направено.
Защото имаше моменти,
когато аз не бях толкова сигурна.
Благодаря, че ме затрупахте
с цялата тази любов, приятели!
1
— Попи имаш ли секунда? — Доктор Бърли ме потупа по рамото, докато чакам пред офиса му. Определено имам. Чакам този момент от… хм, да видим. Последното десетилетие? Дори две. По-скоро може би се доближава до цяла вечност. От първите ми букви в предучилищната занималня до предаването на докторската ми дисертация преди четири седмици, това е моментът, който чакам; моментът, в който ще разбера дали съм достатъчно добра, дали си е струвало, дали съм била приета в най-високите ешелони на академичния живот. Това е голям момент. Моментът.
— Готова съм, док.
Той ме кани да вляза и затваря тежката махагонова врата зад нас.
— С най-голямо удоволствие и здравословна доза лична гордост те информирам, че ти, Попи Блум… — той разтърсва пълничките си юмруци нагоре-надолу като малки месести маракаси[1], — си тазгодишният първенец сред докторантите на Факултета по психология към университета „Банбридж“!
О, божичко.
Доктор Бърли ме хваща за раменете с подобните си на коктейлни наденички пръсти и се засмива доволно. Първенец: беше дори повече, отколкото се бях надявала. МНОГО повече, отколкото се бях надявала. Знаех, че съм вложила часове усилена работа, но конкуренцията на това ниво е свирепа. Половината от моя курс са пристрастени към стимуланти, другата половина към успокоителни. Дори в моя много малък кръг стресът, напрежението и огромният обем работа си взеха дължимото. Поне два пъти седмично трябваше да убеждавам гаджето си Грегъри да не се отказва пред последното препятствие. Понякога ми отнемаше часове да го успокоя, понякога цели дни. А с крайни срокове и надвиснали изпитни дати, беше трудно да прекарвам цели дни притисната към заключена врата. Имаше моменти, в които той заплашваше да подпали дисертацията си или да си опакова нещата и да избяга на някой далечен фар по Шотландското крайбрежие, за да не му се налага никога повече да се сблъсква с научна статия, професор или изпит.
Но ние успяхме.
Накрая всички ние успяхме.
Ето ме тук, относително невредима. И нещо повече от това — горда. Истински проклето горда. Първенец. По дяволите.
— Нямаше да се справя без вас, док. Благодаря ви толкова, толкова много. — Възнаграждавам го със силна мечешка прегръдка и виждам, че сияе, ухилен от ухо до ухо.
Добрият стар доктор Би — той наистина ме подкрепяше. Това постижение му принадлежи не по-малко, отколкото на мен.
— Скъпа Попи, всеки един момент за мен беше удоволствие. Знаеш, че виждам твоята докторска теза като нещо особено красиво; творение за надежда и стремеж; истинска сила за правене на добро по света. — Той прогонва с мигване малка сълза. — Прости ми, трябва да се стегна! Предстои ни голям ден и имам да ти казвам още неща. — Отива до малката масичка за кафе и вдига една кърпа, за да разкрие бутилка портвайн и дъска с нарязани сирена. — Но първо нека вдигнем една последна наздравица.
Засмивам се. Толкова е подобаващо. Цялата ми дисертация е подхранвана със сирена — дълги обсъждания, дебати, въпроси, задавани и разрешавани над парчета чедър и литри портвайн в уютната, малка, изпълнена с книги работна стая на доктор Бърли.
Той налива по два пръста на всеки, а аз мятам едно кремавожълто триъгълниче в устата си.
— Едно момиче трябва да гауди[2] каквото е необходимо — кикоти се професорът.
— О, докторе, аз камембер[3] несполучливи каламбури за сирене — отвръщам през смях, когато гаврътваме чашите си с портвайн, сякаш са йегер бомби[4].
Той налива по още едно.
— Хайде сега, този път истински тост. In vino veritas.[5]
Аз скланям глава с престорена тържественост.
— Както е казал великият баща на психологията Карл Юнг, нека ни обичат заради това, което сме, а не само заради онова, което правим. А какво ще избереш да правиш ти оттук нататък, Попи, ами това е въпросът за един милион долара. Каквото и да е, надявам се, че ще ти донесе не само онова, което желаеш, но и всичко, от което имаш нужда.
— В такъв случай онова, от което имам нужда, е назначение — казвам му.
Доктор Върли кръстосва пръсти.
— Очевидно на този свят няма гаранции, а и окончателното решение е на доктор Уинтърс като декан, но нека просто да кажем… — Той ми се усмихва шеговито и снижава гласа си до шепот: —…че тъна в спокойна увереност.