— Да, преди няколко месеца не би й хрумнало да опита подобно нещо; щеше да се паникьоса. Но не знам… напоследък просто изглежда, сякаш е овладяла нещата. Успява да се справи с безпокойството си много по-добре: техники за дишане, съсредоточаване, такива неща. Различно момиче е и имам чувството, че до голяма степен го дължи на теб, Попи, затова искам да ти благодаря. И от двама ни.
— За мен е удоволствие, Джейк. Това ми е работата.
Или поне ми беше работата. Работата, която би следвало да върша. Която трябва да върша.
— Да, така е. И по един егоистичен начин, това дойде в правилен момент за мен.
Замислено мълчание. Чувам как Джейк въздъхва в слушалката.
— Попи, ти си истински талант. Най-добрият водещ, с когото някога съм имал удоволствието да работя. Напълно уверен съм, че…
Знам, че ми мисли доброто, но тази ситуация ми е твърде позната. Била съм тук и преди, разочарована в последния момент, отстранена точно от това, за което съм си скъсала задника. Вече познавам този сценарий до болка: работи усилено и начертай всичките си планове, мечти, целия си живот около нещо, за да може после — бум! — да ти го измъкнат изпод носа.
Отпускам се в стола си. А сега какво? Какво следва? Не мога да продължавам така. Не мога да продължавам да влагам цялата си енергия в изпаряващи се мечти. Загубена съм. Не знам какво да правя. Не знам какво мога да правя.
— Нещо ще изскочи за теб, сигурен съм — казва ми Джейк.
Издавам всички правилни звуци, благодаря му отново и отново, след което затварям.
Трясвам капака на лаптопа и изливам изстиналия остатък от кафето си в мивката. Облягам се на ръба на плота и се опитвам да осъзная какво точно означава това за мен в момента.
Вече няма шоу. Вече няма Джейк и доктор Попи. Вече няма награждавания, обаждания, слушатели, музика, гатанки или Астрал, която да тропа по стъклената преграда, за да ни каже: „Приключвайте, хора!“. Вече няма да има избухване в кикот или сподавен смях в микрофона, или оставане часове след края на шоуто, за да отговарям на имейли или да звъня на разтревожени слушатели, за да им помогна с онова, което ги измъчва.
Това е. Прекратено. Финито. Край на играта.
Обратно на изходна позиция. Обратно към това да съм безработна, безцелна и безполезна.
Разтривам лице. Сепвам се при мисълта, че трябва да звънна на мама. Тя ме предупреди за това. Но аз съвсем искрено не вярвах, че ще се случи. Мислех, че съм в безопасност и няма да ме разкарат, понеже ме харесват, вършех си работата добре, а шоуто беше толкова успешно.
Поглеждам към календара, закачен на вратата на кухненския шкаф.
Последната седмица от месеца е. Вече знам, без да се налага да преминавам през мъчението да проверявам банковите си извлечения, че последният ми чек едва ще покрие овърдрафта ми. След което остава сумата по кредитната карта, която се прехвърля от месец за месец с лихва; ще трябва пак да се прехвърли, с още по-голяма лихва. А и трябва да си платя наема.
А аз нямам пари. Просто няма начин да е останало нещо, с което да го платя. Не съм работила през последната седмица, а сега вече нямам работа, нямам приходи. Не се вливат нови средства, които да закърпят кръвоизливните ми разходи.
Свличам се на земята. Ама че бъркотия. Истинска „какво, по дяволите, се очаква да правя сега“ бъркотия. И нямам никаква представа как ще се измъкна от нея.
Е, имам мъничка представа.
Но тя е ужасяваща. Почти немислимо ужасяваща. Свързана е с това да изровя контакти, които мислех, че съм оставила зад гърба си.
Вземам си телефона. Трябва ли да го направя? Трябва ли да се обадя? Няма ли друг начин?
Замислям се за трупащите се сметки, за мама и Лиан, и за всички жертви, които те правят всекидневно. Поемам си дълбоко дъх и си напомням, че трябва да се справя с това. Сама.
И все пак какво друго бих могла да направя?
Качвам се на последния влак за Лондон. Карлос ме кара да обещая, че ще поддържаме връзка, казва, че има някои нещица, които знае, че баща ми е искал да имам. Сядам до прозореца и се подготвям за кашата, към която се връщам. Умишлено не съм проверявала личната си поща през тази седмица, в случай че има някой нервен имейл от агента ми или заглавие на писмо от банката, което ми крещи в главни букви. Това трябва да бъде оправено веднага или ще ме изхвърлят от апартамента с всичките ми вещи и ще изгубя тлъстия си депозит. Ако допусна това да се случи, няма да имам друг избор, освен да се върна при мама, но този път ще бъде дори по-зле от преди, защото не стига, че ще съм бездомна и безработна, но и ще трябва да нося срама, че са ме уволнили и съм ужасно задлъжняла. Няма да може да ме погледне, без да се намръщи, да цъка с език или да ме сравнява с децата на приятелките си. О, Господи, натам е безумието![47] Да ме изритат от апартамента НЕ Е вариант.