Влизаме в тунел, вятърът блъска по стъклото и то трепери в рамката си до главата ми. Бих могла да помоля Франк за заем, за да вържа двата края, докато си стъпя на краката. Знам, че ще ме измъкне; мога да го чуя как казва: Няма проблем, Попи, всички се нуждаем от помощ понякога. Но след това ще трябва да се разправям с мама. Тя ще откачи, ако разбере, че съм му поискала назаем пари. Ами ако не си намеря работа веднага? Беше чист късмет, че нещата в 105 FM се развиха по този начин. От Бюрото по труда или от сайтовете за наемане на току-що завършили студента не излезе нищо; поне нищо по моята специалност. Така че тогава ще дължа пари и на Франк, както на хазаите, и на компаниите за кредитни карти.
Не. Не мога да моля Франк за пари.
Връщаме се на ужасяващата възможност за онова, което ще трябва да направя сега. Опитах всичко друго. Опитах да пробия в истинския свят. Опитах се да изляза от комфорта на онова, което познавам, и да се издигна до нови висини, да науча нови неща, да се изправя срещу предизвикателствата и всички ония тъпотии, които хората твърдят, че са ти нужни, за да пораснеш.
Ами наистина са тъпотии.
Не става.
Днес съм по-зле, отколкото бях в деня на завършването — седнала на задната седалка в колата на мама, отхвърлена, обезсърчена, но все още с искрица надежда, че един ден бих могла да се върна в „Банбридж“ с непокътната репутация. Вече не тая тази надежда. Значи, цялата онази усилена работа, цялата смелост и търпението, търсенето на себе си и вярата във всичко бяха просто безобразна загуба на време и усилия. Жестоко и безплодно упражнение по самобичуване. И сега времето ми свърши.
Трябва да го приема, най-добрите ми години са минали. Вече съм доста повече от късно съзряла, опасявам се, че съм презряла и не ме очаква нищо, което да си заслужава. Нещата никога няма да се наредят по-добре за мен, отколкото през студентските ми години. От това се страхувах и се оказва, че страхът ми е бил основателен. Така че кашата си е моя и аз трябва да си я оправя, колкото и да боли. За един ден загубих своята raison d’être[48]… отново. И сега ще трябва да пропълзя обратно в „Банбридж“, с опашка на тиранозавър рекс, подвита между краката. Ами после как ще запазя апартамента си тук, в Лондон, ако ще работя извън града? Няма да мога да пътувам всеки ден, защото е твърде скъпо, така че ще трябва да си наема нещо в „Банбридж“ и да се откажа от жилището в Лондон. Ако изобщо успея да се измъкна от договора си за наем. Главата ми започва да пулсира. Това ще бъде трудно, няма лесен начин нещата да се оправят.
Преди да си променя решението, изваждам телефона си и набирам мобилния на Хариет, номера, който знам наизуст.
— Здрасти, Хариет.
— Попи? Леле, наистина ли си ти? Това е… страхотно, в смисъл странно… искам да кажа, изненада. Хубава изненада, разбира се. Да, изненада, защото не съм те чувала от… толкова отдавна беше… Как си? Всичко наред ли е? Нещо лошо ли е станало?
— Да, може да се каже. В общи линии на работния фронт при мен всичко се прецака и не е като да ме заливат с оферти за работа, така че… Обаждам ти се, защото съм в безизходица и трябва да те помоля за услуга. Нуждая се от работа; мога да проверявам изпитни работи, да вдигам телефона, да сортирам документи… Ще приема каквото имаш.
— Ти сериозно ли?
— Сериозна съм като смъртта.
— Значи, нещата сигурно са наистина зле.
— Да, благодаря ти, Хариет, така е; оттам последва и това неловко обаждане. Е, ще стане ли нещо, или не?
— Да, абсолютно! Спасяваш ми живота, Попи Блум! Напълно съм затрупана; доктор Уинтърс беше поканена като съветник в парламента, продажбите на книгата й са огромни, така че турнето й бе удължено, а документите направо валят и аз физически не мога да смогна, особено по нейните строги стандарти. А и Грегъри си е тук за няколко дни и мислех, че няма да мога да прекарам никакво време като хората с него… така че, да, има купища работа за теб, ако я искаш.
Не че я искам. А че имам нужда от нея.
— Приемам — казвам й.
Тя възкликва радостно в слушалката.
— Това е най-чудесната новина, която съм чувала от седмици насам. Можеш ли да започнеш примерно от утре?
— Защо не?
Благодаря й и затварям, като имам чувството, че трябва да съм щастлива. Или поне облекчена.