И може би съм. Но все още не го усещам.
Срещам се с Хариет на старото ни място, „Лисицата и хрътката“. Поемам си дълбоко въздух, за да вдишам сладката миризма на махагон на дървената ламперия, и махам на обичайния ни барман зад плота. Той ми отвръща с учтиво вдигане на ръка. Малко съм изненадана, за да съм честна. Познавам го от години. Е, мислех, че го познавам. Но е ясно, че той няма представа коя съм. Просто още един клиент. Още един студент. И тогава ми светва. Аз също не го познавам наистина. Дори не знам името му. Предполагам, това означава, че разговорите ни са били главно аз да философствам на пияна глава и да съм център на внимание. Следователно не са били точно разговори. Умирам от срам. Колко неловко. Колко надуто. Колко наивно да смятам, че той всъщност ме е слушал повече, отколкото изискват професионалните му задължения.
Оглеждам старовремската мебелировка, камината. Прекарвах поне четири вечери седмично тук, докато бях в „Банбридж“. Пламенно защитавах Фройд и Юнг в онзи ъгъл. Стоях на онзи стол и рецитирах „Инвиктус“[49]. Склонявах Хариет да излезе от тоалетната, когато преживяваше криза заради един краен срок. Оглеждам новите студенти със свежи лица, насядали на местата, на които седяхме ние. Обсъждат теми, които обсъждахме ние. Обсъждат какво трябва и не трябва да се прави в университетския живот, както правехме ние по мое време. Така е то. Сега е тяхното време. Моето време тук е отминало.
Заемаме обичайните си места до еркерния прозорец, откъдето имаме поглед към кралската резиденция с червените й и бели цветове, преливащи от висящи саксии. Хариет поръчва обичайното ни питие, мохито, което пристига в гигантска кана със свежи стръкчета билки, мушнати в средата.
— Малко е раничко, Хариет, дори и за теб — казвам, докато разбърквам натрошения лед из каната с бъркалката.
И си припомням всички причини, които ме доведоха обратно тук.
— После трябва да тръгвам; довечера имам семейно събитие, вечеря по случай годишнината на родителите на Грегъри, а последният влак, който мога да хвана, е в четири, така че… пий, момиче! — Тя вдига чашата си към моята. — За нас. — Вдига тост. — Отново сме заедно.
Чукваме чаши и аз отпивам една ледена глътка. След това — бум! — ромът ме връхлита.
Хариет продължава с тостовете:
— Задето останахме заедно от момента, в който влязохме в „Банбридж“. — Чукваме се и отпиваме. БАМ! Този ром не си поплюва. Хариет не спира. — За първия ни ден, когато ти дойде при мен и ме покани да отидем и да намерим сносно кафе; без дори да осъзнаваш, че бях парализирана от страх и бях решила да напусна, да изтичам вкъщи и да се скрия в стаята си завинаги.
Наздравица. Отпиване. Вече влиза лесно като плодов сок. Ако се налага да бъда тук, поне мога да бъда пияна.
— Не бих могла да го направя без теб, Попи.
Последно прочувствено чукване и ние изпиваме чашите си. Хариет стисва ръката ми през масата и добива много сериозен вид.
Поклащам глава.
— Това не е вярно, Хариет, разбира се, че можеше да се справиш и сама. Все пак ти получи работата…
Наистина не исках да споменавам тази мръсна дума, но тя спомена Грегъри, та какво очакваше? Трябва да се контролирам. Тук съм, защото съм на бунището и не мога да си позволя да я ядосам. Макар и да ми беше трудно да й се обадя, агонизиращо трудно, тя поне се съгласи да се срещнем. Поне не ме пренебрегна, не ми затвори, нито ми наговори куп глупости как не може да ми помогне, защото не ме иска наоколо. Тя вдигна и ми се притече на помощ. Така че, както и да се чувствам, колкото и гадно, разстройващо и безкрайно унизително да е да съм отново тук и да моля за остатъци от административната работа на доктор Уинтърс, Хариет поне ми даде тази възможност. Затова кимам и отпивам, опитвам се да се съсредоточа над бъдещето и да се владея.
Хариет замалко да се задави с питието си.
— Когнитивна и клинична невронаука? — изплюва тя. — Ха! Никакъв шанс! Дори и ти трябва да признаеш, че никога не бих взела този предмет без теб.
Мда, има право. Беше направо потресаващо зле. Независимо как се опитвах да й обясня, тя просто не можеше да схване. Прекарах седмици в библиотеката с нея, за да обяснявам основите, без удоволствие. Ако въобще нещо последва, то беше, че тя се влоши още и бе още по-объркана в края, отколкото в началото. Докато крайният срок наближаваше, ставаше все по-очевидно, че ще я скъсат, а аз не можех да позволя това да се случи, затова просто направих проклетата й писмена работа вместо нея. След този случай това се превърна в навик.