— Ами точно за това става дума, тя почти никога не е тук! С турнето за книгата й и едно ново сътрудничество с „Йейл“, а освен това ще заминава на сериозно проучване в Япония, така че буквално ще бъде на другия край на света през по-голямата част от годината.
Хммм. Интересно. Може би все пак би могло да стане.
— А и освен това аз вече говорих с нея по въпроса — прошепва Хариет и ми намига.
— Няма начин. Трябва да ми разкажеш. Веднага.
Тя изважда един голям кафяв пакет от чантата си и го слага на масата пред мен.
— Тезата ти — обявява.
Не мога да повярвам на очите си. Огромна е! Още по-огромна, отколкото си я спомням.
— Давай, отвори я.
Плъзга пакета към мен. Гледам го за момент, след което внимателно го отварям и изваждам съдържанието.
Подвързана е. Подвързана е с кожа. Тъмнозелена — английско състезателно зелено, за да бъдем точни. Боже господи, разкошна е. По-удивителна е, отколкото изобщо си я представях, когато избирах цвета при книговезеца. И сега истинското издание е тук, в ръцете ми, и е поразително. Вдигам го. Кожената подвързия е мека, леко подплатена, страшно приятна на пипане; има известна грапавина, не прекалено много. Явно прекалено многото се смята за вулгарно сред братството на книговезците; „Все едно да добавим брокат и перца“, каза ми ниският, очилат, главен книговезец с голяма тържественост. Отново прокарвам пръсти по корицата. Е, ето я значи. Плодът на цялото ми обучение, докторската теза, която писах три години без удължаване на срока или почивка. Адски безмилостно на моменти.
Но сега, когато я държа в ръцете си, всичко си е струвало.
Вдигам я към слънчевата светлина, която се излива през еркерния прозорец, за да мога да я разгледам от всеки ъгъл. Наистина ли аз написах всичко това? Това е по-дълъг, по-обемен труд, отколкото си спомням. Прокарвам пръсти по гравираните златни букви отпред: „Прекласифициране на класиката: нов подход към стандартизирането на психологическите класификации за създаване на световна практика“.
Исках да променя света с тази теза. Исках да направя така, че хората по цял свят, независимо от пари, пол, статут или образование, да имат достъп до висококачествена грижа. Исках да позволя на психолози от развитите страни да могат да образоват и договарят условия с доктори в по-слабо развитите страни, за да споделят знания и проучвания за доброто на хората. Исках всички, които се чувстват самотни или без подкрепа, да имат възможност гласът им да бъде чут. Всичко, което бе нужно да направя, беше да намеря общ език. И в тази състезателно зелена кожена подвързия се намира езикът, който да направи това възможно.
— Пак ще можеш да работиш върху това — казва Хариет.
Поклащам глава.
— Не, няма. Доктор Уинтърс вече го направи на пух и прах.
Хариет подскача на мястото си.
— Не е вярно, Попи! Говорих с нея. Помолих я да премисли възможността ти да се върнеш и да работиш за мен… с мен… тъй като тя ще отсъства толкова дълго.
Не мога да спра да галя зелената кожена подвързия. Името ми е изписано на нея.
Със златни букви.
— Очевидно, тъй като един вид създаваме тази позиция заради теб, първоначално заплащането няма да бъде високо, но това винаги може да се промени, когато графикът на доктор Уинтърс стане по-натоварен. Тя не спира да повтаря колко много се нуждае от администратор; системата й за картотекиране е неземно безупречна, ОКР[51] на стероиди… Както и да е, остави това, защото пари няма да са ти нужни; ще можеш да живееш с мен! Моите родители ми купиха жилище с три спални и тераса, една спретната къщурка с наистина сладка градина отзад, на пет минути от офиса на доктор Уинтърс. Не е нищо особено, но може да бъде идеално за нас двете. Помисли си, Попи, двете отново заедно, отново съквартирантки.
Това е като чудо. Май наистина мога да повярвам в един доброжелателен, намесващ се Господ, предвид това НЕЩО, което ми се случва тук, в този момент. Поразена съм от добрината на Хариет. Наистина съм поразена. Това означава, че пак мога да се изправя на крака и да не завися от неохотното милосърдие на другите, защото животът ми се е разбил на парчета. Означава, че мога да държа главата си вдигната, да имам уважавана работа и може би, само може би, да изградя бъдеще с мъжа, когото обичам…
А. Том. Какво би означавало това решение за мен и Том?
Е, разстоянието не е идеално, но бихме могли да се справим, предполагам. Бих могла да се прибирам всеки уикенд. Но той ще бъде на работа. И няма да може да идва да ме вижда и да остава да спи, защото аз официално ще бъда наемател на Хариет. Ако можем просто да устискаме известно време, може би ще успея да спестя малко пари и отново да си наема лично жилище? Някой ден? Макар че със заплатата, която ще ми плаща доктор Уинтърс, това е малко вероятно. Работих толкова усилено, за да се изкача по тази стълбица, само за да се плъзна обратно надолу.