Телефонът ми вибрира, сякаш е възмутен. Есемес от мама: Робърта предлага да отидеш и да се регистрираш в Бюрото по труда веднага. Казва, че документите може да отнемат страшно много време, така че да бягаш там ПРОНТО.
Отговарям моментално; такъв ужас изпитвам от гнева на Робърта: Ще го направя днес! И й благодари за всички прекрасни съвети.
Ден първи от остатъка на живота ми изглежда така: без приятели, без гадже, студена къща, безпощаден порой от агресивни въпроси, искрен ужас от разговор с бившия ми баща и всички останали любопитни човеци; и като че ли това не е достатъчно зле, но и обещах да отида в Бюрото по труда.
И ако ден първи от живота като възрастен означава да си удариш пръста болезнено и силно, когато изриташ хладилника с бос крак, и след това да крещиш псувни през двойното стъкло на прозорците към кучето на съседите, тогава, да, изпълнила съм всички условия.
3
Докато си мия зъбите, измислям план от три стъпки.
Стъпка първа: да обжалвам решението да не ми предложат работата. Да търся свободни позиции за аспиранти и да кандидатствам за всичко, в което има дори най-лек намек за квалификацията ми. Или просто да кандидатствам за всичко: градинар, библиотекарка, барманка в „Лисицата и хрътката“, жив образец за студентите по медицина. Абсолютно всичко. Трябва да се върна там. Звъня на доктор Бърли, но той не отговаря. Оставям му гласово съобщение да ми се обади СПЕШНО.
Стъпка втора: получаването на споменатата работа ще ми даде възможност да се изнеса и да си продължа живота, в който си струва да се обличам сутрин.
Стъпка трета: да си възвърна достойнството. Да се влюбя в някой страхотен, богат и умен, така че да мога да направя монтаж на красивия си живот в стил „Най-доброто нещо, което никога не съм притежавала“[10] в социалните медии, за да го видят Хариет и Грегъри. Да се стегна, да оформя тялото си, да бъда спокойна и в постоянен дзен. Да мога просто да не се интересувам и да не нося скрито разяждащо недоволство; да бъда „Желая ти всичко хубаво, жалък хейтър“. Ще стана Зина: Принцесата воин на демонстративната самоувереност.
Това е добър план. Ще проработи. Сигурно дори няма да е особено трудно, защото, ако успея да си намеря работа в „Банбридж“, всички останали неща просто естествено ще последват.
Изкъпвам се, слагам си дънките и суитшърта и правя онова, което правят повечето завършили веднага след като приключат с университета: отиват до Бюрото по труда.
Седя в чакалнята с номерче, отпечатано на телеграфна лента, и се чувствам така, сякаш държа собствения си баркод. Има един много дебел човек, облечен в изцапано сиво долнище на анцуг, а лигите по наболата му брада изглеждат странно като роса, която блести по черна морава. Усмихвам му се, когато ме поглежда, с което го карам моментално да извърне поглед, сякаш се страхува, че флиртувам с него. Изваждам телефона си и започвам да играя „Кенди Кръш“ Това е по-малкото зло.
На таблото просветва 632 и мъжът с „не ми прави очи“ се заклатушква напред, което означава, че аз съм следващата, така че е време да започна да поставям кариерата си преди всичко. Препрочитам формуляра за кандидатстване, който съм попълнила. Всъщност го намирам за доста впечатляващ. Автобиографията ми е актуална и квалификациите изглеждат страхотно — първокласни отличия в бакалавърската, магистърската и докторската степен. Второто поле за препоръки е празно, тъй като вече не мога да използвам доктор Уинтърс и все още не съм сигурна кого да сложа на нейно място. Историята на предишните ми местоработи също е леко празна, но не мога да направя нищо по въпроса. Цял живот се занимавам с образованието си и това е един вид пътят, по който се надявах да продължа. Трябва да остана позитивно настроена. Да помня, че е само временно. Тук съм, докато успея да се върна в „Банбридж“.
— Завой на пътя не е краят на пътя — мърморя си сама.
О, божичко, какви ги говоря? Заприличвам на майка си в някой от нейните най-досадни клиширани мамински моменти. Тази мъдрост от магнитчетата за хладилници е заразна. Тоест способна е да гризе наранения ти интелект, докато не се поддадеш да навлажниш кървящите си венци с леденостудени, вцепеняващи хапчета плацебо[11]. Прокарвам език по зъбите си. Претърпях екзистенциален побой; твърде слаба съм да преборя безумието със здравия си разум. Да се надяваме, че ще изкарам до обяд, без да съм сложила тигана, преди да съм хванала рибата, или да роня сълзи за неща, които не мога да поправя.
11
Плацебо е всяка симулирана, но медицински неефективна интервенция (операция, химически разтвор, хапче или психотерапия), която се назначава с предполагаемо терапевтично въздействие. — Б. пр.