Сега вече стоя над нея, лицето ми е близо до нейното. Снижавам гласа си до шепот:
— И не, не осъзнавах, че с целия език, който учим, и с всичките ни приказки, онова, което наистина трябваше да кажа, беше: „съжалявам“, „сбогом“, „благодаря ти“ и „обичам те“, на всички хора, които значат нещо за мен, които сега са моят свят.
Изправям се. Приглаждам косата зад ушите си и се овладявам. Хариет остава свита до стената, замръзнала от ужас, че съм посмяла да хвърля обратно в лицето й всичко, което ми предложи.
— Затова, Хариет, нека обобщя за теб, веднъж и завинаги, така че да няма съмнение в думите ми: не осъзнавах какво правя. Но сега вече осъзнавам.
След което се завъртам на пета и тръгвам да тичам. Изтичвам от пъба и по пътя, обграден с дървета, покрай общежитията от червени тухли и колоездачите. Притичвам покрай Айви Корт, библиотеката и параклиса. Покрай оформените градини и изкусно подрязаните плетове и докато стигна до спирката и седна на мястото си, едва ми е останал достатъчно дъх, за да се обадя на Том и да му кажа за великата си, блестяща, смела идея. Която може би е най-великата, най-блестящата и най-смелата идея, която някога ми е хрумвала.
33
— Значи, като токшоу? — пита Том.
— Един вид…
Трябва да му помогна да разбере. Ако не мога да накарам него, няма да успея да накарам никой агент или продуцент да разбере. Изгорих мостовете си с ръководството на 105 FM, така че няма смисъл да им пиша. Керъл Кинг не ме иска и е взела Астрал със себе си; Джейк го няма. Но все още имам един медиен контакт, който създадох междувременно.
Отис.
Той ми казва да напиша резюме на идеята си и ще види какво може да направи. Без обещания, без гаранции. Но все пак си заслужава да опитам, така че, ето ме, седнала в кухнята с Том, с химикалка в ръка, смачкани на топка листове хартия по земята, докато се опитвам да му обясня визията си. По начин, по който той да си представи точно това, което си представям аз. Но за момента не успявам.
— От онези предавания, които обичайно дават по националната телевизия по обед? — пита с искрен интерес, хванал ръцете ми в своите.
Мъчително преглъщам и започвам отначало. Трябва да се изразя по-ясно. Не е достатъчно аз да знам какво искам; трябва да го предам разбираемо. Да се опитам да му помогна да проумее защо това е толкова важно за мен.
— Нещо като вашето радиошоу, само че по телевизията? — опитва отново.
— Не. Нещо повече. Много повече. Това, което имам наум, е повече от дневно токшоу, повече от просто забавление. Много повече от всичко, което сме имали досега, всичко, което сме виждали досега. Искам това предаване да помага на хората; да им дава нещо, за което да мислят, нещо, което да ги подкрепя през каквото и да преминават. Искам да говоря с хора, които са ударили дъното и пак са успели да се изправят. Искам да чуя как хората си проправят път през живота; какво ги кара да стават сутрин, какво ги крепи. Искам да покажа всеки тип човек: обикновения, известния, борещия се, силния. Това ще бъде тяхното шоу, техните истории и техните гласове. Искам хората не просто да се забавляват. Искам да се вдъхновяват, да се преобразяват. Искам да каня водещите специалисти да предлагат солидна подкрепа на обикновените хора. Искам да пускат предаването и да се смеят, да плачат, да учат и да чувстват, че не са сами.
Том плъзва хартията и химикалката пред мен.
— Мисля, че си готова с резюмето си. Разбий ги, Попи.
Отчаяно се надявам, че някоя от тези агенции или продуцентски компании ще хареса идеята ми поне толкова, че да ми отговори. Но се подготвям за възможността никой да не реагира. Има голяма вероятност времето ми като много публична, достъпна доктор Попи да е приключило. Но тази възможност, макар да ме разочарова, вече не съдържа силата, която да ме накара да чувствам, че светът ми се срива. Защото знам, че мога да се справя, да бъда изобретателна и да работя усилено. Вярвам, че стига да правя тези неща, те ще ме отведат точно там, където трябва да бъда. Дори и първоначално да не го разбирам.
Осем безкрайни дни се въртя покрай вратата всеки път когато пощальонът позвъни. Осем безкрайни дни, в които чувам тропването на пощенската кутия, без на изтривалката да падне покана да представя резюмето си, без покана за среща. Нищо друго освен менюта за поръчки за вкъщи и някоя сметка. Трупащи се сметки.