И това ме кара да се замисля.
Всъщност те не знаят какво търсят. Затова изобщо търсят. Търсят нещо ново, нещо, което все още не могат да определят. Така че няма смисъл да се опитвам да пасна на калъпа. Няма нужда от калъп. А и освен това се отказах да гадая какво искат другите от мен.
Отивам обратно до гардероба си и забелязвам бледосиня рокля, тип риза, която виси в ъгъла. Никога не съм я носила. Все още е с етикета. Мисля, че първоначално цветът ме привлече, накара ме да се влюбя в нея в момента, в който я видях изложена на витрината, въпреки че се чувствах ужасно, бях по средата на изпити, намирах всичко за твърде трудно, твърде дълго и твърде стресиращо. Но докато стоях и се оглеждах в огледалото с бебешко синьото до кожата ми, се пренесох във време, което още не се бе случило, време, когато си представях, че ще имам пълен контрол над живота си. Време, когато ще чертая вълнуващи планове, с надежда и оптимизъм за бъдещето.
Пресягам се за бледосинята рокля, вече съм взела решение. Знам какво ще нося на срещата утре. И това е точно впечатлението, което искам да направя, защото това съм точно онази аз, която искам да бъда.
Пристигам в офиса на Вивиан Феърчайлд в Мерилбоун. Районът прилича на село; уютни стари кръчми, сгушени до дружелюбни малки книжарнички, семейни сладкарници до изискани бутици. Яркочервени рамки на прозорци контрастират с величествени бели каменни сгради. Значи, тук госпожа Феърчайлд е избрала да прекарва дните си. Не мога да кажа, че я виня; красиво и въпреки това подценявано ъгълче от Лондон.
Качвам се по стъпалата на висока викторианска градска къща от червени тухли и потропвам с огромното месинг чукало но лъскавата черна врата. Лек бриз погалва лицето ми, прекрасно, милващо усещане, което ме кара да осъзнавам всеки дъх, който поемам. И за момент съм залята от благодарност. Имам толкова много; обградена съм от любов. Каквото и да се случи, ще продължа напред, ще продължа да гледам напред. Защото толкова много прекрасни неща ме очакват и знаейки това, се изпълвам с увереност и — смея ли да го изрека — щастие.
Вратата отваря усмихната секретарка. Следвам я на горния етаж към голям отворен офис с двойни прозорци, които гледат към парка. Във въздуха се носи лек аромат на цветя. Напомня ми за нещо, но не мога да се сетя точно какво. Стоя на прага на офиса на Вивиан Феърчайлд.
— Затворете вратата зад себе си и седнете — казва, докато се завърта на стола си, за да се срещнем лице в лице.
Дългата й тъмна коса е вързана на главата й в хлабав висок кок. Бялата й ленена рокля докосва пода, нежна и ефирна.
Сядам срещу бюрото й и приглаждам собствената си рокля върху коленете. Попивам всичко. Стаята е удивителна в голотата си. Изглежда почти сякаш се намираш в облак. Напълно бяла е, всяка повърхност е празна; всичко изглежда толкова чисто, толкова гладко. Единственият цвят в стаята изскача от ваза с лавандула. Толкова е поразителна! Всяко малко цветче е толкова изискано и елегантно.
На бюрото до компютъра на госпожа Феърчайлд забелязвам фоторамка. Черно-бялата снимка вътре е на възрастна двойка, седнала гордо на една градинска пейка, сияеща към фотографа, сякаш хваната, докато се залива от смях на най-смешната шега на света.
— Е — започва госпожа Феърчайлд, докато се настанява зад бюрото си. Заглежда се в нещо над мен, стряскащите й сиви очи са меки, макар и непреклонни. — От писмото ви разбирам, че за пръв път предлагате нещо на телевизионна компания?
— Точно така.
— И какво си представяте като следваща стъпка?
Усещам, че минимализмът е предпочитаната й среда, затова не пояснявам, не допълвам. Просто й казвам нещата, каквито са; основното.
— Искам да използвам уменията си, за да променя живота на други хора.
Тя кимва леко и свежда поглед към мен.
— Добре.
За първи път ме поглежда право в очите и усещането е пробождащо.
Седя мълчаливо. Добре? Това ли е всичко? Ами сега какво? Госпожа Феърчайлд е много трудна за разчитане. Опитвам се да проумея какво се случва тук. Оглеждам стаята, но разбира се, подсказки липсват. Само широко отворено пространство, огромни празни платна. И лавандулата. Отпивам глътка вода. Госпожа Феърчайлд посочва към двойката на снимката.
— Знаете ли кои са те?
Поклащам глава. Това тест ли е? Как бих могла да знам кои са те? Може би собствениците на телевизионната компания? Звезди от класическо предаване, което никога не съм гледала? Тук определено не съм в стихията си. Но ще остана, да видим какво мога да направя. Най-лошото, което може да се случи, е да ми каже да си вървя. Отпускам се при тази мисъл. Няма да е краят на света, ако нещата не се получат.