— Караш ли кола?
— Не — казвам и той въвежда отговора ми с един пръст.
— Притежаваш ли кола?
— Ами явно не… след като не карам.
Маркъс ме стрелва с поглед.
— Извинявай, отговорът е „не“. Не, не притежавам кола.
— Омъжена ли си?
— Не.
Той отново чуква същия клавиш. Не. Не. Не.
— Някакви деца или зависещи от теб под шестнайсетгодишна възраст?
— Не.
— Притежаваш ли жилище?
— Не.
Да те вземат дяволите, Маркъс, умееш да сипваш сол в раните, нали?
— Наемател?
— Да! Да! Отговорът е „да“. Аз съм наемател. Да, наемател съм.
Слава богу, утвърдителен отговор.
Младежът кимва одобрително.
— Добре, тогава колко е седмичният ти наем, като изключиш сметките и общинския данък?
— О, николко. Безплатно е — обяснявам. — Живея при родителите си в момента.
Маркъс въздъхва и натиска НЕ клавиша, изтривайки предишния ми утвърдителен отговор.
— Само временно е — добавям.
Той ми намигва.
— Да. Временно. Често го чувам това.
— Но това наистина е само временно! Тук съм просто защото се намирам между… възможности в момента. Не се заблуждавай, Маркъс, нямам никакво намерение да вися в къщата на родителите си без нищо за правене и без никой, с когото да го правя. Смятам да осъществя моя план от три стъпки по най-бързия възможен начин и тогава отново ще съм стъпила на пътя си съвсем, съвсем скоро.
— План от три стъпки? Това не е ли за алкохолиците?
— Не. Онова е план от дванайсет стъпки. Моят план има само ТРИ стъпки, които ще ме изведат обратно там, където ми е мястото, отново у дома сред приглушеното осветление и в затъмнените ъгълчета на академичното ми убежище. Така че, когато казвам, че това е само временно, аз наистина, наистина го мисля, разбрахме ли се?
Маркъс изучава разкъсаната кожичка около палеца си.
— Национален осигурителен номер?
— Не го знам.
— Номер на банкова сметка? Банков код?
— Не ги знам. Обикновено майка ми се занимава с всички тези неща. Нямам идея.
Той ме поглежда над рамката на очилата си.
— Номер на паспорта? — И беззвучно изрича заедно с мен: „Не го знам“. — Квалификация…
Добре, отново съм в играта. Поемам си дълбоко дъх и продължавам сериозно в стил „Мастърмайнд“.
— Психолог. Клинично проучване и анализ. Докторска степен.
Маркъс кимва и чуква още няколко букви с вкоравения пръст, с който печата. Поглежда към формуляра ми за кандидатстване, обратно към монитора, после отново натиска клавиатурата, пак присвива очи към формуляра. Не мога да видя монитора от мястото, на което седя, но забелязвам озадаченото изражение на плоското му асиметрично лице.
— Добре, ще ти го кажа направо, Попи. Нямаме кой знае какво по твоята специалност. — Той принтера две страници. — Имаме свободно място тук за ръководител на строеж, но се изискват минимум три години опит, така че можем да оставим това настрана засега. — Младежът смачква листа на топка и го хвърля в кошчето до стола ми. — Второто и последно свободно място, което джинът ни е представил днес, е… „Преводач от езика на глухонемите. На свободна практика, почасово заплащане по договаряне“. Какво ще кажеш?
Хмммм. Броя до десет наум и се чудя откъде, по дяволите, дойде това.
— Маркъс, мисля, че е станала грешка при изписването. — Хващам една химикалка от бюрото му и надрасквам думата ПСИХОЛОГ с главни букви. — Нека джинът потърси изписано по този начин, моля те.
Той изглежда изпълнен със съмнения.
— Струва си да опитаме, предполагам. Да видим какво ще направи с това.
Компютърът изпиуква услужливо, а Маркъс се цупи изненадано и се навежда, за да погледне монитора.
— Бинго! „Специализиран доктор в общата психиатрия за възрастни. Югоизточен Лондон. Започване веднага. Отлично възнаграждение за правилния кандидат.“ — Подава ми разпечатания лист през бюрото. — Явно джинът пак успя.
Той плясва с ръце по бедрата си и затваря очи с удовлетворение и облекчение, че изглежда, сякаш е подмокрил гащите.
Без да има нужда да чета описанието на работата, знам, че не е каквото ми трябва, че Маркъс просто си няма представа от психология, психиатрия или пък правопис.
— Съжалявам, но не съм квалифицирана да работя това — обяснявам му.
— Но ти ми каза да го потърся. — Един гневен Маркъс се изправя обратно в стола си.
— Да, но аз съм психолог, а не психиатър. Трябва да бъдеш доктор, за да практикуваш като психиатър — опитвам се да го направя разбираемо.