„Далече от очите, далече от сърцето.“ Това повтаряше баща ми, когато се раздели с групата си. След като си изпълнил предназначението си и времето ти е отминало, с теб е свършено.
Като коледната украса през януари.
Като миналогодишния победител от „Екс Фактор“.
Като свръхквалифициран дипломиран студент, на когото предлагат неподходяща работа, клекнал на тротоара пред Бюрото по труда, изпълнен с болезнено чувство на отхвърляне, предателство и безнадеждност.
Вдигам се от бордюра, закопчавам ципа на якето си и тръгвам през хладния есенен въздух към главната улица.
Всичко ще бъде наред. Само временно е. И това ще отмине.
Нали?
4
Сега е три часът, така че имам час да напазарувам малко и да се върна у дома преди момента, в който майка ми се прибира от работа. Като начинаещ медиум, вече мога да предвидя, че това ще бъде един доста болезнен разговор, включващ много „Как мина? И после какво стана? И после той какво каза? А после ти какво каза? Да не си нервничила? Сигурна ли си? Е, сега нервничиш. Ако не осъзнаваш, че нервничиш, тогава вероятно не си го осъзнавала и когато си нервничила пред него. Нервниченето не е нещо, което един потенциален работодател иска да вижда, нали?“
След това ще въздъхне и ще каже: „Все едно, сигурна съм, че всичко ще се нареди“, докато разтрива очи и почесва носа си, които са универсално приети знаци на тялото за „нищо ИЗОБЩО няма да се нареди“. След което ще ми направи „физиономията“; наведена брадичка и измъчена усмивка.
Не е хубава физиономия.
Смесица е от изтощено съчувствие и настъпващо раздразнение, ясно и несъзнато лицево изражение, заредено с малко мъченичество и много разочарование. Самата мисъл за него е била изключително мотивиращ образ през живота ми. Това е нейният фин начин да каже: „Бих могла да те обичам повече, но в края на краищата ти си дъщеря на баща си“.
Ако майка ми напише книга за родителството, тя ще се казва: „Провал след провал, след провал: подходът на една матрьошка към много условната любов“.
Знам защо се чувствам така; беше открито от една терапевтка, с която учехме на разменни начала, когато трябваше да премина няколко сеанса по психотерапия като част от задължителен модул, за да се „идентифицирам с опита на клиента“, така че беше мой ред да легна на кушетката. Говорех, терапевтката слушаше. Когато не говорех, ми задаваше въпроси. Когато се затварях в себе си, ядосвах се, плачех и се сривах, ме поздравяваше, че „стигаме донякъде“. Слава богу, в онзи момент също така получих и спукан апендикс и бях освободена по медицински причини, тъй като бях покрила минималното количество часове, за да премина модула. Тя все пак любезно ми изпрати доклад с препоръка, че по-нататъшни сесии биха могли действително да са ми от полза, но на мен цялата работа ми се видя прекалено трудна, така че го прочетох по диагонал и го заврях в папка някъде, без никога повече да го отворя. В крайна сметка знам, че причината за огромната вина, която изпитвам, задето провалям майка си, е фактът, че съм дъщеря на баща си — непрекъсната връзка и напомняне за него, — и това ме кара да се чувствам доста зле.
Разбира се, терапевтката ми каза, че е нелогично да се чувствам така; че никой не избира кои са родителите му и абсолютно никой не печели нищо от бремето, което нося. И аз разбирам това чудесно, по един академичен, теоретичен начин. Но честно казано, не мога да твърдя, че ми става по-леко. Особено когато прецакам нещата глобално, като се прибера обратно у дома без работа, на двайсет и девет години. Което означава, че все още мама е тази, която трябва да се намеси, за да се погрижи за последиците от една някогашна любовна авантюра отпреди почти три десетилетия. Сигурно страшно съжалява, че изобщо някога е погледнала Рей Блум, както и за разрушителния ефект на доминото, който той бе имал върху голяма част от живота й.