Слагам ръка на корема си, за да успокоя пърхащите пеперуди.
— Трима изключителни студенти. Три забележителни постижения. Три епохални събития.
От тълпата се чуват сподавени хихикания.
Погледът на ректора се спира върху мен и Хариет на предния ред.
— Епохално събитие номер едно: трима от вас са постигнали над деветдесет процента на последната си дисертация. Това не се е случвало никога преди. Попи Блум, Хариет Лоу и Грегъри Стъбс, приемете нашите най-искрени поздравления!
Дланите на Хариет се вдигат към лицето й от изумление, а аз я обгръщам с ръце и я дарявам с мощна прегръдка. Давай, Хариет!
Грегъри е зад нас. Обръщам се, за да срещна погледа му, но той продължава да гледа право напред, с очи, приковани на сцената. Изглежда фантастично. Черната му коса е ниско подстригана, за да подчертае високите му скули; очите му са дълбоки, почти черни. Днес особено много прилича на принц в тогата си. Ех, Грегъри: добре сложен, умен и най-вече мил. Най-добрият хибрид, на когото съм попадала. Днешният ден е истинско епохално събитие и за нас: от сега нататък няма да бъдем студенти, които живеят във финансово преддверие на ада; ще бъдем свободни да правим каквото искаме, да догоним другите нормални двойки, които в момента са на етапа на годежните партита, спестовните сметки и вълненията за детските креватчета.
Вдишвам го. И ние можем да бъдем такива. Ще купя чаршафи от египетски памук и кристални чаши. Ще се науча да готвя, да пека сладкиши и да отглеждам билки, а той ще ми носи чаши с чай, докато седя, съсредоточена над прашни томове в малката си лична библиотека. Айви Корт ще бъде нашето скривалище, което ще ни предпазва от външния свят с цялата му лудост. Само двамата, сгушени един до друг, щастливи и в безопасност в отрупания ни с книги живот. Нямам търпение; просто наистина нямам търпение, мамка му.
Ректорът потупва микрофона, за да възстанови реда.
— Епохално събитие номер две: средната възраст на завършващите докторантура е трийсет и седем. За първи път в историята ни и тримата от студентите с най-високи постижения са под трийсет години. Така че още веднъж огромни поздравления за Попи, Хариет и Грегъри!
Нова вълна от аплодисменти; нов писклив, но страстен вик от майка ми. Обръщам се на мястото си, за да се опитам пак да срещна погледа на Грегъри, но той все още неотклонно гледа напред. Какво му става? Защо се държи така? Добре ми е известно, че е цар на лошите настроения и е повече от способен на маратон по цупене, обаче сериозно ли? Днес от всички дни? Снощи му звънях няколко пъти, но той не вдигна; след това тази сутрин ми писа, че е изморен от пътя и ще се видим след церемонията. Сигурно просто е точно толкова нервен, колкото сме и ние с Хариет. Нищо, ще се разведри, когато му разкажа плановете ми за нас в Айви Корт.
— И накрая, епохално събитие номер три: имаме изключителен нов прецедент, поставен от доктор Попи Блум.
Той ми махва, за да стана от мястото си и да се присъединя към него на сцената. Не очаквах това. Поемам си дълбоко дъх и Хариет ми намига, докато заглаждам реверите на тогата си и тръгвам към подиума. Просто слагай единия крак пред другия, след това се поклони, кажи „Благодаря!“ и си седни.
— Доктор Блум е постигнала невероятните деветдесет и шест процента на последната си докторска теза, като по този начин е надминала рекорда, допреди това държан от нашия собствен почитаем декан и световноизвестен автор в полето на социалната психология доктор Маргарет Уинтърс.
Подобна на скелет и със сребриста коса, доктор Уинтърс кимва рязко зад очила за четене с тъмни стъкла. Ректорът протяга ръка, за да стисне моята.
— Добре свършена работа, Попи!
Залата избухва в аплодисменти, а доктор Бърли се вкопчва в ръкохватките на коженото си кресло и крещи:
— Знаех си, че ще успееш, Попи!
Това е сериозно. Да надмина доктор Уинтърс? Все още не мога да повярвам. Доктор Уинтърс е богиня.
Не мога да видя лицата на мама и Франк в тълпата, но виждам протегнатите им ръце, хванали телефони, да записват цялото събитие. Забелязвам Хариет на предния ред да ръкопляска обезумяло, но Грегъри все още гледа право напред, изражението му е непроменено.
Вкусът на портвайн в устата ми е лепкав и сладникав. Не мога да кажа, че ми се удава да бъда център на вниманието. Да стоя и да говоря пред големи групи хора, изпълва вътрешностите ми с ужас. Когато бях по-малка, умолявах майка ми да НЕ ми организира празненство за рождения ден; всички онези хора, тълпящи се наоколо, очакващи, с невъзможни за предвиждане реакции. „Болезнено срамежлива“ пишеше във всеки един от бележниците ми в основното училище. „Болезнено точна“, бих казала аз.