Доктор Уинтърс се приближава към подиума. Всички се връщат на местата си и утихват, за да чуят речта й.
— Изключителен. Такъв беше изборът на думи на ректора ни. И е съвсем подходящ, тъй като аз възнамерявам да направя изключение от традицията, която сме уважавали в този факултет от много дълго време. — Тя вдига очилата върху главата си. — В миналото бе традиция да наградим докторанта с най-високи постижения с място в академичния си екип като почитан колега. Той получаваше назначение като професор; можеше да живее на територията на университета, да се занимава с проучвания и да изнася лекции. Това е много желан и уважаван път към академичния живот.
Тя се извръща от тълпата, за да ме погледне в очите. Не се усмихва.
— Тази година обаче имаме възможност да отхвърлим старите традиции и да създадем нови. Тези нови традиции отразяват представата ми за бъдещето на тази велика институция. Затова няма да отправя покана на първенеца за присъединяване към общността на „Банбридж“. Вместо това реших да предприема холистичен подход, като избирам не само по академични способности, но също така и вземайки предвид личността, социалната прозорливост и емоционалната интелигентност.
Моля? Може ли да повторите на нормален английски?
— В началото това може да ви прозвучи шокиращо, Попи, но съм сигурна, че с течение на времето ще разберете обосновката ми.
Първо си мисля, че не съм я чула добре, но шепотите и побутванията в тълпата ми показват, че случаят не е такъв. Няма да отправи покана? Няма да избира по академични способности? Ще разбера?
— Това е лична и професионална преценка. Доктор Блум, вашата теза бе обект на разгорещени обсъждания сред колегите по цял свят. Някои смятат, че е пример за академичен гений, „брилянтен труд; изпълнен с надежда, амбиция и безкрайни възможности“, за да цитирам колегата си доктор Бърли. Но не всички сме съгласни. — Доктор Уинтърс замлъква за малко, след което се навежда към микрофона, сякаш неспособна да се спре: — Изборът ми е основан на безброй фактори, не само академични. Да бъдеш колега в „Банбридж“, или всъщност наистина изключителен психолог на всяко ниво, изисква самосъзнание, сдържаност. Изисква зрелост. Изисква дълбоко разбиране на човечеството, което съществува отвъд страницата, отвъд теорията, отвъд стените на университета. Това дълбоко разбиране може да дойде само когато човек е отворен към истинския живот, истинските хора, то е разбиране на истинския свят. Опит от живота, отвъд лавицата с книги.
В главата ми се носи жужене, лицето ми изтръпва. Поглеждам към доктор Бърли. Прикрил е очите си с ръце, сякаш се предпазва от някакъв ужасен пътен инцидент. Откривам лицето на Франк в тълпата и се опитвам да се съсредоточа върху него. Франк знае най-добре. Винаги е така. Искам да крещя, да викам, да удрям, да побягна, да измъкна този микрофон от ръката й и… И какво? Да й кажа, че греши? Тя е деканът на факултета. Има право да говори каквото си иска, дори и това да означава преднамерено разрушаване на труда на живота ми, на бъдещата ми кариера и на репутацията ми. Захапвам вътрешността на бузата си.
Франк улавя погледа ми от тълпата и ми отправя нежна усмивка, сякаш да каже: „Не се притеснявай, не се тревожи. Не реагирай, просто я заглуши“.
Но доктор Уинтърс продължава:
— Въпреки това, когато се затвори врата, отваря се прозорец. Или в този случай, два прозореца. Заради неотдавнашното ми повишение в декан и цялостното разрастване на факултета, за първи път имаме възможност да предложим две назначения.
Сред насядалите хора започват побутвания, размърдвания, шепот и рязко поемане на дъх. Особено по предните редове. Това може да бъде всеки; това назначение вече е достъпно за всички.
Доктор Уинтърс си прочиства гърлото.
— Така че, без да губим повече време, доктор Грегъри Стъбс и доктор Хариет Лоу, за мен е удоволствие и чест да ви поканя да се присъедините към нас като колеги в университета „Банбридж“.
Тълпата избухва в аплодисменти. Всички скачат на крака. Сега по страните на Грегъри има наситен цвят и той се усмихва широко, докато взема стъпалата по две наведнъж. Ръцете на Хариет се озовават пред гърдите й и тя се завърта наоколо, подскачайки от вълнение, докато преминава през редицата от състуденти, за да стигне до сцената.
Аз не знам какво да правя.
Затова ръкопляскам. Изписвам усмивка на лицето си заради Хариет и се измъквам от едната страна на сцената. Не че не се радвам за нея. Или за Грегъри. Просто съм… тъжна, ядосана и объркана. За доктор Бърли, мама и Франк, и за всички, които съм разочаровала. Включително самата себе си.