Минавам през металната врата на пожарния изход. Никой не ме спира. Никой дори не забелязва. Тя се затваря след мен с трясък, аз заставам на паркинга и си поемам дълбоки глътки свеж въздух. Хвърлям шапката си на чакъла и си събличам тогата; имам чувството, че всичко ми тежи, тясно ми е и ме запарва. Подскачам, когато усещам ръка на десния си лакът. Франк е.
— Не се безпокой, скъпа, няма нужда да се плашиш. Сега всичко е зад гърба ти.
Притискам длани към очите си и се плъзгам надолу по стената, докато не сядам на чакъла.
— Това наистина ли се случи току-що?
Франк кляка до мен и нежно прибира кичур коса зад ухото ми.
— Ужасно сме горди с теб, Попи, скъпа, разбираш ли? Справи се по-добре, отколкото някога сме си представяли. Невероятно постижение. Трябва да се гордееш със себе си и с всичко останало.
— И все пак не е толкова невероятно, нали? Не получих работата.
— Хайде да се прибираме вкъщи, а? — отвръща Франк, коленете му изпукват, когато се надига от земята до мен.
— Вкъщи? Не мога да се прибера вкъщи! Днес е церемонията по завършването ми! — казвам му. — Не мога просто да си тръгна; години съм чакала този момент.
— Ти решаваш, скъпа, можеш да останеш, ако искаш, разбира се. Остани тук с всичките си приятели, прекарай една хубава вечер.
Всичките ми приятели. Е, това ще бъде неловко, като се има предвид, че прекарвам по-голямата част от времето си или с Хариет, или с Грегъри. Вечер с двамата души, които обичам най-много, докато развълнувано обсъждат плановете си да вършат работата, за която толкова копнеех, на мястото, което не исках никога да напускам. Планове, които не ме включват.
Те ще останат, но аз ще си тръгна.
Чувам вълна от аплодисменти от другата страна на металната врата. Форд ескортът на мама спира до нас. Тя не гаси двигателя — или защото я е страх, че няма да запали отново, или защото иска много бързо да се измъкне.
Отвътре долита силен смях; мога да чуя как Грегъри изнася речта за приемането си. Задъхана, искрена, очарователна и без никаква предварителна подготовка. Импровизирана реч пред стотици хора изобщо не може да го смути. Грегъри няма нужда да репетира пред огледалото; той е способен да разгадае тълпа непознати, да направи връзка с тях, да се справи със задачата, без езикът му да се подуе.
Не искам да си тръгвам, но как мога да остана? Всичко свърши. Просто ей така. Вече нямам работа тук.
И изведнъж наистина искам да се махна от там. Не мога да издържа вечер на съжалителни погледи и заредени с алкохол съболезнования. Нямам енергията да се преструвам, че рухването на плана за целия ми живот не е нищо особено и че имам резервен.
Дом, семейство, „Банбридж“, светло бъдеще — няма го. Няма да се случи. Спри на място, Чарли Бъкет, билетът ти не е валиден; не можеш да продължиш от тук нататък, за теб днес няма да има обиколка на фабриката; нито утре, нито когато и да било. А да стоиш пред портите и да се споглеждаш с останалите, няма да ти бъде от полза. Всъщност това може да влоши нещата много повече.
Кимвам в знак на съгласие. Франк ми помага да се изправя и се качваме на задната седалка.
Караме по пътя, обграден с дървета, покрай общежитията от червени тухли и очилатите колоездачи. Покрай Айви Корт, библиотеката и параклиса. Покрай оформените градини и изкусно подрязаните плетове. Когато стигаме до кръстопътя, забелязвам колата на бившия ми баща да ни подминава с висока скорост. Толкова по-добре всъщност. Точно сега не мога да понеса и неговото разочарование заедно с това на всички останали.
След като напълно загубвам „Банбридж“ от поглед през задния прозорец, се обръщам на седалката и се взирам в дългия сив път напред. Мама включва радиото и започва нервно да барабани с пръсти по волана. Не я бива с мълчанието. Особено със сурово, потресено мълчание като сегашното. Не знае какво да каже. Или как да го каже. Аз трябваше да отварям шампанското с Хариет в студентския бар. Трябваше да целувам страхотния ми Грегъри по идеалните устни с форма на лък и да отбивам пиянските му опити да ме пренесе до леглото. Трябваше да избирам завеси за квартирата си и да поръчвам нови етажерки за кабинета си.
Хващам Франк под ръка и усещам как тялото му се стяга и после се отпуска, за да прозвучи една чудовищна, тръбяща пръдня. Мога да я почувствам как бълбука под седалката ми. Поне не го направи насред церемонията. Или пред родителите на Грегъри. О, божичко, щеше да е толкова ужасно. Пряко волята си, леко се засмивам. Това е единственото нещо, което мога да си представя в момента, способно да влоши ситуацията още повече. Защото едно е сигурно и то е, че днешният ден няма нищо общо с всичко, което някога съм си представяла.