Един от мъжете спасители слезе от поста си.
— Господине, не е позволено да се пуши в сградата. — Гласът му беше писклив и смутен.
Съмнявам се, че да се справя с пияни и раздразнителни застаряващи рокаджии е било основна част от обучението му.
Татко пренебрежително махна с ръка, което едва не го накара да изгуби равновесие. Бръкна в джоба на якето си и извади бутилка бира. Няма да може да я отвори, помислих си. Това е хубаво; ще си тръгне, за да вземе отварачка, и няма да си направи труда да се върне.
Така и стана. Той ядосано присви очи, изпсува на висок глас, обърна се на пета и излезе нестабилно от сградата.
Бях абсолютно унижена. Толкова упорито се бях трудила в училище, за да бъда точно онова, което искаха учителите; слушах, задавах въпроси, никога не създавах проблеми и не бях груба. Планът ми беше да не привличам внимание; ако аз избягвах неприятностите, и те щяха да ме избягват. Но след това татко се появи на сцената, пиян и размъкнат, крещящ, препъващ се и викащ по мен пред съучениците ми, пред учителите ми. Пред хора, за които ми пукаше, и бъдеще, което се опитвах да построя, което беше твърде крехко, за да издържи лудите му, променливи изблици.
След като се уверих, че си е отишъл, излязох от басейна и отидох до съблекалнята с Лиан. Помолих я да ми помогне да си стегна сутиена, отчасти, защото се беше оплел, и отчасти, защото ръцете ми все още трепереха.
— Добре ли си? — попита тя.
И тогава й разказах какво изпитвам; за отраженията, изкривените образи и критичните погледи. След това Лиан утихна и аз помислих, че не ме е разбрала, не е слушала или се е отегчила.
— С какво се занимава баща ти? — попита ме след малко.
— Беше музикант — отвърнах. — Барабанист. Преди. Вече не се занимава с кой знае какво, свири само от време на време. Оправя се сам, така че често се напива.
Тя сви рамене и продължи да се преоблича.
Никога повече не спомена баща ми. Както и никой друг; или защото не осъзнаваха кой е, или защото Лиан ги бе накарала да си траят. Каквато и да беше причината, облекчението бе огромно. И усетих, че отново мога да дишам.
17
В понеделник сутринта намирам студиото в един преустроен склад от викторианската ера, сгушен между галерия „Тейт“ и Шекспировия „Глобус“, точно по средата на Саут Бенк. Толкова е рано, че имам чувството, че е нощ, тихо, тъмно, чуват се само блъскането от събирачите на боклук и виковете на шепа гуляйджии, които се опитват да спрат такси. Охранителят ми махва да вляза през големите стъклени врати и ме упътва към четвъртия етаж, към студиото на Радио 105 FM.
Заставам до огромните френски прозорци, загледана в първите оранжеви лъчи на изгрева, които прокървяват през небето и се спускат към Темза, докато тя се вие нежно през града, нито синя, нито кафява, а по-скоро в блестящо металносиво, искряща, когато от време на време някой лъч светлина пробие облаците и затанцува по надиплената й повърхност. Гледката спира дъха. Действително се чувствам, сякаш съм на върха на света.
Примигвам сълзите си. Имам чувството, че съм на ръба на нещо голямо, сякаш ще отплавам към нова и чуждестранна земя, и съм цялата кълбо от нерви и вълнение. Или може би просто съм ужасно изморена. Въпреки най-добрите ми намерения, изобщо не мигнах. Измъчените ми нощни занимания се състояха от обръщане на възглавницата на всеки пет секунди, подритване на завивката, броене на овце и представяне на бели пясъци и тюркоазени плажове в опит да изключа ума си и да потъна в спокойна дрямка, но уви, това така и не се случи.
Сега се чувствам пребита от умора. И хиперчувствителна, сякаш всичките ми усещания и нервни окончания са бодливи, остри като бръснач и твърде близо до повърхността на кожата ми. И преди съм била ревлива, чувствителна и ирационална, когато ми е липсвал сън, дори съм се поддавала на добрия стар гняв. Контролирай се, Попи. Моля те, моля те, не се дъни днес.
Телефонът ми избибипква; съобщение от непознат номер. Кой би могъл да е, за бога? И защо е буден в този ненормален час и ми пише?
Здравей, Том е. Взех номера ти от Лиан, мислех за теб. Успех с новата ти работа. Ще ги разбиеш. Т.х
Сърцето ми се издуха в гърдите, аз му изпращам съобщение, че му благодаря. Том. Мисли за мен? Желае ми успех? Целувка накрая? Тъй като все още няма никой друг в студиото освен мен, аз се завъртам в един от трите висящи стола, подредени до бюрото, и оглеждам обкръжението си. На задната стена на студиото има гигантски часовник. Над него виси стъклен надпис В ЕФИР, осветен в червено. Ще стане кехлибарен, когато остават десет секунди до началото, и след това зелен, когато действително се предава на живо. Измъчената тухлена стена излага ред след ред рамкирани снимки с автографи на хора, които са гостували на студиото през годините. Най-известните и почитани певци, групи, спортни знаменитости, политици, комици и актьори, позиращи сърдечно до бюрото, на това място, в същото това студио. Привличат ме по-старите фотографии в цвят сепия, станали на петна с времето и увредени от слънцето, на които има наплескани с гел водещи с папийонки, които сковано се здрависват с широко усмихнати естрадни певци и тълпи от беквокали.