Оставя бележника ми в едно чекмедже зад себе си и го затваря. Аз се сгърчвам на мястото си не защото не ми харесва онова, което чувам, но… наистина ми харесваше да си имам тефтер. Нервно сплитам пръсти. Днес може да се окаже дълъг ден; много, много дълъг.
— Ела тук за малко, искам да ти покажа нещо.
Той се завърта в стола си и тръгва към стената с фотографии в задната част на студиото. Следвам го, като придърпвам бретона над дясното си око, така че тънък воал коса да ме предпазва от надвисналото присъствие на татковия образ в горния ъгъл.
Джейк махва с ръка към снимките.
— Аз си изкарвам хляба, като разговарям с хора: имал съм късмета да познавам олимпийски шампиони, милиардери, хора, спечелили Нобелова награда, и добре известни личности от всяка област. Говоря с хора, които харесвам. Говоря с хора, които не харесвам, и понякога се налага да говоря с хора, с които лично никак не съм съгласен.
Оглеждам всички тези хора от различни епохи и с разнообразни професии, като мисля за онова, което ми каза. Впечатляващо е. Мисля си за баща ми, който някога е бил тук. Преди времето на Джейк, разбира се, но вероятно се е класирал като един от по-сложните и неприятни гости.
— И това може да бъде предизвикателство. Но причината, поради която мисля, че мога да го правя, е, че всичко се свежда до една основна идея: интересувай се от другите. Толкова е просто. Няма причина да проучваш или да теоретизираш, или да се опитваш да докажеш, че обръщаш внимание, по някакъв изкуствен начин, когато в действителност наистина се интересуваш.
Той посочва към една голяма снимка в центъра на стената.
— Виждаш ли тази снимка? Това е дядо ми.
Мамка му, аз познавам този човек; той е адски известен, известен като „всички го познават“. Как му беше името? Хмм, това е от типа въпроси, които ти задават в първи кръг на „Кой иска да стане милионер?“. Трябва да го знам, не ми казвай…
— Чарли Голдсмит! — изквичавам. — Журналистът!
Джейк се усмихва широко.
— Познаваш го, супер. Е, бяхме наистина близки. Никога не съм се интересувал от работата му или каквото и да било през цялото време, докато растях, но когато станах на двайсет, двамата с приятелката ми се оказа, че очакваме бебе… голям шок за нас и дори по-голям за родителите ни. Трябваше да напусна колежа по театрално изкуство, да се опитам да си намеря работа, дом, да се науча да бъда баща, да се променя, да се справям с безсънието… Беше трудна работа. Наложи ни се бързо да пораснем и понякога беше тежко.
Изучавам снимката. В милото набраздено лице на този мъж има нещо бащинско, навява за Чърчил. Седи в голямо кожено кресло, с купчина тежки книги от едната му страна и легнало куче в краката.
— Тази снимка е правена по онова време; Чарли току-що бе прекарал сърдечен удар и се нуждаеше от малко помощ. Предложи ми работа като негов личен асистент. Всичко се подреди идеално. Можех да водя дъщеря си Тийгън на работа със себе си, можех да прекарвам време с дядо си и да науча всичко за работата му, която никога преди не бях оценявал. Сега, като се сетя, мисля, че това може да е бил един от най-щастливите периоди в живота ми.
— Познавам Тийгън от нетбола, страхотно момиче е! — казвам му, като си припомням стряскащия контраст между бледото срамежливо момиче, с което се запознах в автобуса, воина, когото видях на игрището, и след това задъханата, скована от паника тийнейджърка, която открих в съблекалнята; толкова много скрита тревога; толкова много измерения на един характер.
— А, разбира се! Ти си от „Убийците“! — отвръща той, като си спомня връзката.
Кимам гордо.
— Да, това да бъде част от отбор коренно промени живота на Тийгън. Те я оставят да бъде себе си, нали разбираш? Взеха я под крилото си, а след като веднъж си вътре, ами, като при всяка сплотена група, те се държат една за друга, сякаш са семейство. Много са си предани. — Той въздъхва дълбоко. — Тя не би искала ти да знаеш това, но страда ужасно от нервно безпокойство. Подобрява се, но все още се случва. За един родител е много трудно да разбере как да помогне. Сърцето ми се къса, като я виждам да страда. Просто искам да я предпазя.
Сещам се за паник атаката и за начина, по който ме молеше да не казвам на баща й — тя също искаше да го предпази.